Никого не можеш да виниш за собствената му лудост
Дали защото пощальонът вече изобщо не звъни или защото есента в Ню Йорк стана по-лесно достъпна, с времето желанието за любов е на път да измести самата любов. Филми като „Тетрадката“ и „Яж, моли се и обичай“ ни запращат в свят на фантазия, която никой, освен нас самите, не може да разбере.
Всички се нуждаем от обич. В името на любовта, готови сме да поемем на път. Не може да не я срещнем. Тя е длъжна да ни обсипе с внимание, защото!
Дочувам разговор между приятелки по телефона. Изговарят безплатните си минути, обсъждайки неясната съдба на трето момиче. То е напуснало мъжа, с когото е делило дни и нощи в продължение на четири години, осъзнало най-сетне, че не са един за друг.
Багажът е стегнат, а момичето се кани да пътува по света в търсене на истинската любов! Няма да се прибере в България, докато не срещне принца. Препускат белите коне на наивността, казвам си, никого не можеш да виниш за собствената му лудост.
Една жена ще обикаля широкия свят в търсене на собствения си свещен граал. Ще осъмва в непознати градове, ще влачи куфарите си от хостел на хостел и ще брои стотинките си за нискотарифни самолетни билети, понеже вярва, че ще открие своята най-съкровена реликва. Може би в някой бар непознат мъж ще ѝ се усмихне, ще я почерпи питие, а на следващия ден ще я изведе на вечеря...
Вероятно ще ѝ поднесе букет от рози, падайки на колене пред нея. Почти сигурно ще отвори малка дискретна кутийка, в който брилянтът на годежен пръстен ще отразява леките отблясъци на ококорена луна – единствен свидетел на любов, каквато светът отдавна не помни...
Разговорът между двете отеква в главата ми и аз не се опитвам да разбера постъпката на младата жена, стиснала самолетен билет в ръката си. Лудостта не пита, нуждата от любов е простима. По-скоро съм смутен от ентусиазма, с който приятелките обсъждат помежду си постъпка, каквато те мечтаят да направят, но засега са доволни от живота с мъже, при които са оставили изпразнените си куфари.
Пощальонът вече не звъни два пъти. Есента в Ню Йорк за Ричард Гиър и Уинона Райдър ще остане най-незабравимата. Джулия Робъртс още дълги години ще приковава вниманието ни с молитви за любов, от която всички до един се нуждаем. Такава е ролята на романтичните филми.
Мисля за разговора между две приятелки и за момичето, поело по широкия свят. Животът е кино, казвам си, докато осъзнавам колко е неповторима есента в София. Защото!
Поетът Добромир Банев специално за Lupa.bg
