Поетесата и драматург Мирела Иванова пред Lupa.bg: Духовните и мислещи хора винаги са малцинство, но те крепят всички

Бих искала да видя родината си по различен начин - без тези самоунищожителни енергии, които ни владеят

Актуално интервю
08:50 - 24 Май 2023
7563
Поетесата и драматург Мирела Иванова пред Lupa.bg: Духовните и мислещи хора винаги са малцинство, но те крепят всички

24 май – Денят на българската просвета и култура и на славянската писменост е най-светлият български празник. Празникът на Светите братя Кирил и Методий се чества от най-дълго време в близката ни история. Това е денят, който винаги е обединявал българите по цял свят.

Lupa.bg разговаря в навечерието на празника на българската книжовност с Мирела Иванова - поет, писател, драматург на Народния театър, литературен критик и изследовател, публицист и преводач. Тя отдавна е създала и утвърдила своето име в европейското писателско семейство. Вероятно и датата, на която е родена - 11 май, когато църквата почита Светите братя Кирил и Методий, донякъде е предопределила Мирела Иванова да се посвети на словото и на духовността.

Поезията, разказите, есетата и пиесите й разкриват необятния свят на една жена и творец – едновременно деликатна, сърдечна и обичаща, но в същото време борбена и непредаваща се пред житейски и професионални трудности. Тя учи в Немската гимназия в столицата и завършва българска филология в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“. Дебютира в сп. "Родна реч" през 1977 г. Дълги години е главен уредник на къща-музей "Иван Вазов” в София, а от 2016 г. е драматург в Народния театър "Иван Вазов".

Мирела Иванова е един от създателите и активни участници в поетичното общество “Петък 13”. Заедно с колегата си Бойко Ламбовски е била автор и водещ на телевизионните предавания “Петък 13” и “Остров за блажени” по БНТ. В продължение на години е литературен наблюдател в редица медии. Сценарист на документални филма за патриарха на българската литература Иван Вазов. Съставител е и на поетични антологии. От 2003 г. до 2016 г. води своя коментарна рубрика в „Дойче веле“.

Мирела Иванова е автор на над 10 книги с поезия и проза, носител на множество награди, сред които националната награда за съвременна литература “Христо Г.Данов” и европейската награда за модерна поезия „Херман Ленц”. Като признание за приноса си в европейската литература и развитието на българо-немските културни отношения през 2008 г. Мирела Иванова получава едногодишна писателска стипендия в международния творчески дом “Вила Конкордия” в Бамберг, Бавария.

През миналата година е номинирана за голямата награда „Европейски поет на свободата“, която ще бъде присъдена през 2024 г. в полския град Гданск. На двете камерни сцени на Народния театър с успех се играят пиесите й „Бележките под линия“ и „О, ти, която и да си…“ 

С Мирела Иванова разговаряме за силата на словото, за поезията, прозата, публицистиката, драматургията, както и за днешна България. Денят на българската просвета и култура е и прекрасен повод да поговорим за патриарха на българската литература Иван Вазов.

 Снимка: Агнес Методиева

- Мирела, как възприемате 24 май като празник?

- Това е най-вълнуващият празник във всичките ми възрасти: в чистия и озарен свят на детството, когато украсявахме портрета на Светите братя с божури и картоп и поемахме на възторжено шествие след величествения химн „Върви народе възродени,  закичени с лентите „Отличник“. В юношеството и студентските ми години 24 май бе единствената задължителна манифестация, на която тръгвах без съпротива и омерзение, с цялата си същност усещах, че това е и моят празник, изпитвах своеобразна, ликуваща дори душевна тържественост, присъща на младостта.

Днес зная, че 24 чай е най-всеобемащият, най-автентичният български празник и горещо подкрепям идеята да бъде утвърден като наш национален празник. Мисля си колко много исторически и духовен патос съдържа, каква протяжна и величествена сила да удържим и спасим във времето своите сегашни 30 уникални букви, далечни сенки от глаголицата и кирилицата, но неповторими, единствени, свидетели на различието ни и наши ангели-хранители.  

Помислете само: 30 букви, с които можем да съставим думи, които назовават и личния ни необят, и уникалността на живота, и любовта, и милостта, и състраданието и възторга от науката и знанието, и благородството на тъгата– нима не е чудо в разтърсената ни от кризи, заплахи, самоубийствени омрази съвременност?

 - Родена сте на 11 май – деня, в който Българската православна църква отбелязва паметта на Светите братя Кирил и Методий. Смятате ли, че съдбата има пръст в мисията да се посветите на словото?

- Хубаво е непрекъснато да живеем в някакви си високи, красиви лични митологии. (усмихва се) В рамките на подобна лична митология, която се случва да си попреговарям наум, много ми харесва, че съм родена на 11 май и че Светите братя и техните ореоли и аури са осветили пътя ми. Но би звучало напълно маниакално да го твърдя сериозно. Казвам го полунашега, но от друга страна и полунаистина. Аз съм родена на неслучайна дата и тя е предопределила пътя ми.

- Предполагам, че за вас е било вълнуващо да пристъпите за първи път в дома на Иван Вазов в София, както и в Народния театър, носещ неговото име. Сякаш целия ви живот преминава под знака на словото, на Вазов и той ви вдъхновява да творите.

- Често обичам да казвам, че това е един много тежък подарък, който съдбата ми направи - да бъда сместена и в сянката на Вазов, освен във всички сенки, които са надвесени над мен. (усмихва се) Безценна бе възможността да обитавам дома на ъгъла на „Раковска“ и „Иван Вазов“ – някога улица „Вълкович“, да узная толкова неща, почти премълчани, почти неназовими, защото са едновременно знание и интуиция, да узная в тишината на този дом и неща, които граничат с прозрения, не само за Вазов, но и за смисъла на поезията, за смисъла на посвещението, за смисъла на стоицизма и достойнството.

Много е особено, много е трепетно и в същото време много болезнено това усещане, че ти е дадено да научиш толкова много за Вазов и за пътя на поезията, и за пътя на поета въобще.

Снимка: Личен архив

- Вие сте споменавали, че след като толкова дълго сте работили в къщата-музей на Вазов е било съвсем логично да пресечете "Раковска" и да отидете да работите в Народния театър. Сега сте драматург тук вече 7 години. Какво е за вас театърът като усещане?

- Да, обичам да казвам, че пресякох ул. „Раковски“ и от битовото Вазово място дойдох в символното. Театърът за мен е огромна страст още от ученическите ми години. Тогава съществуваше един студентски театър, ръководен от прекрасния режисьор Любомир Дековски и аз още като ученичка в немската гимназия отидох там, участвах в кастинга, приеха ме, въпреки че нарушавах правилата и не бях студентка.

Общувах с уникални хора като Любомир Дековски и Стоян Камбарев, който тогава беше аспирант в Техническия университет и още не беше приет в НАТФИЗ, но беше обзет от театъра. Той също е един от светлите примери за светли хора, посветени на театъра, на изкуството, на пътя си. Имах възможността още тогава да общувам и с голямата драматургия, защото във времето, в което играех в този театър Любомир  Дековски постави „Домът на Бернарда Алба“ и „Опит за летене“.

Страстта ми към театъра личи и в моите стихове. Винаги съм знаела, че у мен „тлее и тътне“ театрален заряд, склонност, направо тяга към играта, към посвещението на играта. Разбирам, че е било и част от естеството на пътя ми да пресека улица „Раковска“ и да попадна в Народния театър.

Много величествени сенки обитават тази изключителна сграда, това място, което е храм и е добре да не забравяме, че театърът е храм. Така с този изумителен промисъл са го създали големите духовни строители на България – проф. Иван Шишманов, Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Владимир Василев и големите режисьори и актьори. Нека не забравяме какво място е Народният театър. Аз поне не го забравям в нито един миг.

Ненчо Костов, Биляна Петринска, Параскева Джукелова, Радина Боршош и Ева Тепавичарова в спектакъла "О, ти, която и да си..." по пиесата на Мирела Иванова и под режисурата на Бойка Велкова

- Две ваши пиеси се играят с голям успех вече две години на сцената на Народния театър. Едната е „О, ти, която и да си...“ и както вие я описвате – това е лиричен колаж от стихове, писма и спомени на Иван Вазов. Вие сте от най-големите изследователи на неговия живот и творчество. Дълги години бяхте и директор на Къщата-музей на Иван Вазов в София. Бихте ли споделили защо посвещавате голяма част от живота си на изучаване на Вазов?

- Според мен всички се движим по ръба на взаимоизключващите се твърдения, че знаем всичко за Вазов или че нищо не знаем за Вазов. А истината е някъде по средата. Вазов е толкова необятен и всеки би могъл да избере един фрагмент, едни жанр, един пътепис или повест, разказ или стихотворение, да намери едно съзвучно на него упование в цялостното, неизбродно литературно вместилище на националния ни писател.

Струва ми се важно да се каже, че Вазов е последната монолитна фигура  в българската култура и история, последният голям български проект, завършен открай докрай. Събрал е две епохи, събрал е всички жанрове, дори ги е създал и ни е дал огромната възможност да избираме в този безкрай.

Естествено още в училище ние сме атакувани, заредени с особен тип патриотични, силови, тежки като камъни клишета и се отчуждаваме от своя национален писател. Не се замисляме, че всъщност Вазов е националният писател, който ни превръща в истински европейци, в истински цивилизован народ, защото всеки народ има такъв национален писател, сътворител на неговия истински космос.

Ние и до днес живеем във Вазовите книги, във Вазовата „Нова земя“. И ако бяхме чели истински с любов и пристрастие своя голям национален писател щяхме да знаем много повече и за себе си.

Винаги пропускаме важни неща от творчеството, пък и от живота на Вазов. Пропускаме до каква степен той е наш учител по достойнство и достолепие. Вазов никога не издребнява. Стърчи като един духовен Балкан насред литературната и истинска география на България, чийто граници също е описал в стиховете си.

Беше прелюбопитно да създадем този спектакъл заедно с четири прекрасни актриси - Параскева Джукелова, Ева Тепавичарова, Биляна Петринска и Радина Боршош, с актьора Ненчо Костов и с режисьорката Бойка Велкова. Всички научавахме още повече и още повече за Вазов, работейки над това представление.

Цялата провокация и цялото вдъхновение дойде от едно предложение на прекрасната Параскева Джукелова. Тя беше прочела личните стихотворения на Вазов и поиска да направим спектакъл с различна, необичайна гледна точка, в която националният ни поет е озарен от любов – от любовта към майката, към музите, към тайнствените жени в живота и най-вече от различната непомерна, величествена до несвяст любов към България.

Това е спектакъл отвъд клишетата, с много красиво присъствие и на поезията, и на спомените, и на танца. Ако се уповаваме на Вазов ще бъдем далеч по-силни, но всеки има своя Вазов и всяко българско дете се ражда, благословено от националния ни поет със стихотворението „Аз съм българче“.

Какво по-красиво от това? Когато работех в музея на Вазов виждах как децата сами пожелават да казват детските стихотворения на Вазов, защото душата на поета и душата на детето са съзвучни в своята чистота, наивност и величие.

Драматургът на Народния театър полага цветя на гроба на Иван Вазов през 2021 г. на 100-годишнината от неговата кончина. Дълги години Мирела Иванова бе главен уредник на Къщата-музеий на писателя в София. Снимка: Божидар Марков

- У вас как се породи тази обич към Иван Вазов?

- Аз също обичам Вазов от дете. От дете та до ден днешен знам наизуст доста Вазови стихотворения, вече са се превърнали в здрави вътрешни фундаменти за мен. Носещи колони в този здраво разлюлян живот, как ви се струва? Може би моята майка, която много обичаше Вазов и ми го четеше в най-ранните детски години, създаде у мен тази любов, това преклонение и този трепет да проумявам отвъд клишетата, отвъд общоприетото.

После дълги години, повече от 17, работих в дома на Вазов в София и там, разглеждайки и неговите автентични документи, потапяйки се в патината на тази толкова скромна и едновременно величествена атмосфера, успях да си изградя едно разбиране за силата и могъществото на словото, на посвещението.

Защото нека да бъдем честни, Вазов създава настина уникален свят. Създава език, езика, на който и досега говорим. И той е огромен, необятен, Вазов го събира отвсякъде, заема го от френския, от руския, от турския, от диалектите, от речниците на Найден Геров и Дюверноа, придава му сила, мощ, въздейственост, но най-същностното е, че през целия си нелек живот той осъзнава своята мисия на национален писател и подчинява цялото си съществувание на нея.

Неговият отказ от толкова много лични неща, изискванията на обществото, на семейството му да бъде певецът на България, наистина са трагическия по своя характер, и въпреки това той им се подчинява, запазвайки своята невероятна осанка, своя стоицизъм и най-вече своята любов.

Параскева Джукелова, Мария Каварджикова, Вяра Табакова и Ирина Митева в постановката на Катя Петрова "Бележките под линия" на драматурга Мирела Иванова

- Още една ваша пиеса се играе на сцената на Народния – „Бележките под линия“. Това е един спектакъл за жени с различни съдби, с различни характери, различно светоусещане. Какво ги обединява и какво ви провокира като драматург да изследване женския свят?

- Бях провокирана от факта, че жените са по-интересните и по-сложни образи на нашето съвремие и през историите на жените исках да разкажа един отрязък от историята и от времето, в което живеем, защото то несъмнено е много интересно, преизпълнено до без дъх. Но всяко интересно, разтърсващо време си заслужава да бъде описано, да бъде запомнено през човешките съдби.

И в историите на шест жени, заплетени в неразрешим възел, аз се опитах да опиша и да назова тъкмо това – моето усещане и усещането на мнозина за турбуленциите, за пропастите, за пропаданията и силата да устоиш на изпитанията в едно много драматично разкъсано и разкъсващо време.

Много истории и опитности съм събрала в тази пиеса, но не съм допуснала грешката, която мнозина млади автори допускат - да пожелаят да кажат всичко. Не казвам всичко, казвам само това, което ми се струва неотменно, знаково, автентично в смислите си през историята на една майка и нейните три дъщери.

Моделът с майката и/или бащата и трите дъщери – този класически театрален възел - се разплита още от античната драматургия та до ден днешен. И все си остава магически привлекателен, притегателен, същински Бермудски триъгълник за драматурзите.

Множеството гледни точки, които завързват, оплитат и разплитат в края на краищата по невъзможен начин съдбите на шестте героини не твърдят, че са „женска“ пиеса. Тъй като светът на жената в драматичното ни разполовено време й вмени тя да зашие с черни и бели конци пропастта, която се отвори в живота на всички, за добро или лошо, тя да обърне хастара и да облече отново съществуването, ме накара да се замисля и да напиша тази пиеса.

Всъщност имаше съвсем конкретен повод, тъй като повечето героини в действителността имат свои прототипи. Никога не съм виждала задачата си като преписвач на действителността. Напротив, одухотворих и изпълних с други смисли и с поезия, и с хумор героините си. Много исках тази пиеса да се движи по ръба на трагикомичното. Смятам, че най-успешните драматургични творби се движат именно по този ръб.

Пиесата не описва жената с всичките й лудости, а времето ни с всичките му лудости, смях, плач. Затова много се зарадвах, когато моята сестра, която е десет години по-млада от мен, гледайки за втори път представлението каза: „Това е най-доброто, како Мими! Хем е леко, хем е тежко“.

Режисьорката Катя Петрова има огромни заслуги това представление да бъде едновременно и трагично, и комично, да се люшка по ръба, да граничи с абсурда, да бъде изпълнено с този дух, с който заслужава да бъде изпълнено. Това се случва и благодарение на шестте прекрасни актриси, всяка, от които има собствена незабравима роля и едновременно те заедно са един невероятен ансамбъл. Благодарна съм винаги за това, че се създаде такъв уникален спектакъл.

Благодарна съм и на режисьорката, и на актрисите, и на целия екип, който много си обича представлението. То е хамелеоново, понякога звучи трагично, понякога комично, а понякога наистина успява дори на мен да ми внуши смисъла и магията на големия театър.

Едно талантливо писателско семейство - Мирела Иванова и акад. Владимир Зарев

- Самотна игра ли е писането?

- Да, писането е самотна игра. След толкова време смятам, че наистина е така. Още по-категорично мога да кажа, че въпреки толкова много обич, незаменима семейна топлота и разбирателство, близки приятели, човек остава сам, а в писането удвоено и утроено е сам. Благодарна съм, задето го разбрах навреме, в най-ранната си младост, че намерих сили и храброст да се „сдобря“ с това нелесно разбиране и да го следвам, обичайки и живота, и близките си, и най-вече думите.

- Вие самата сте от създателите на един литературен кръг и поетичен пърформанс, носещ името „Петък 13“. Какво е за вас „Петък 13“?

- „Петък 13“ бе самата свобода в навечерието на свободата. Събрахме се млади съмишленици, поети, писатели, имахме страхотни мечти, хоризонти, искахме да разбием на пух и прах всичко овехтяло, старо, написахме свой манифест и много се радвам, че все още има хора, които си спомнят за този прекрасен хепънингов, освобождаващ поетичен спектакъл, който главно с колегата ми – поета Бойко Ламбовски, изнасяхме из цяла България.

Спомням си удивителни преживявания, когато правехме 13-часови спектакли и огромните зали се пълнеха и пукаха по шевовете. Защото това се случи в подстъпите на самото ни освободено общество, във времето, в което надеждите бяха напълно завъртели главите ни, бяхме невинни и мечтателни романтици и смятахме, че нещата ще се случат по най-добрия начин, много по-бързо и лесно. Поезията ни вдъхновяваше да мислим и да работим така.

Сега „Петък 13“ вече е само една дата, която всеки възприема според собствените си вътрешния убеждения, капацитети, настройки, нагласи. „Петък 13“ е и едно прекрасно стихотворение от Шарл Бодлер, което не бива да забравяме, една мистична дата, в която можем да прочетем множество знаци, стига да имаме въображението и куража да го направим.

Иначе „Петък 13“ като литературно явление и като литературно проявление вече е в учебниците по литературна история, в докторатите. Написаха се цели сложни текстове за това явление, но то е явление, което беше изключително съзвучно с освобождаващата сила на времето. Освобождаващата сила на времето се сля с копнежа за свобода на поезията и затова „Петък 13“ беше толкова значим, не само за нас, неговите създатели, съучастници, приятели от един литературен кръг, но и за множество хора, които изпълваха залите и искаха да се осланят на високия дух на поезията.

Поетесата е номинирана за голямата награда „Европейски поет на свободата“, която ще бъде присъдена през 2024 г. в полския град Гданск

- Какво значеше за вас стипендията, с която ви награди баварския министър на културата?

- Това беше отдавна, но беше голям подарък от съдбата, защото внезапно получих покана и бях наградена с тази едногодишна писателска стипендия в международния творчески дом вила „Конкордия“ в Бамберг. В началото това здравата ме разлюля и в добрия, и в сложния смисъл на битието ми, тъй като означава да се изтръгнеш за една цяла година от собствения си контекст, да въвлечеш семейството си в този подарък.

Но съдбата по много интересен начин подреди нещата, защото втората писателска стипендия бе дадена на Владимир Зарев. Никой не знаеше, че той е мой съпруг, че ние сме едно семейство и в края на краищата получихме различни ателиета и цяла една година съществувахме в подареното време. Казвам подарено, защото там имахме всички условия да работим и пишем.

Аз като немскоезичен човек направих цяла серия от различни акции – организирах „Дългата нощ на българската поезия“, изнесох множество просветителски сказки и доклади на тема „България, една неоткрита Европа“ пред най-различни публики, а също и поетични четения къде ли не, на фестивали, в аулата на Бамбергския университет, дори и  в затвора за малолетни престъпници „Ебрах“. В Бамберг написах и книгата си „Бавно“, най-екстравагантната книга, която съм издала – две в едно, 11 стихотворения, илюстрирани от Греди Асса и 11 разказа.

Много пъти по-сетне отново и отново ме канеха на различни форуми и събития в това невероятно, неописуемо място. Няколко месеца преди да избухне епидемията от Ковид и светът да се затвори за известно време, участвах във фестивала „Нежният рок на поетесите“, дискусии, четения, златна есен, винаги се намира какво да си спомня, налегне ли ме отчаянието… (Смее се.)

- Мирела, как публицистът във вас би описал ситуацията, в която се намира България в момента?

- Публицистът в мен избра да замълчи преди време, но сега тревожността не ме оставя, когато виждам как са ни понесли екстазите на разрушението. Виждам цялото самоизяждане и самоунищожение. Небесата на националния ни нихилизъм сякаш са се продънили. Много горчива е чашата, която сами избрахме да изпием. Струва ми се, че забравихме много от фундаменталните, същностни принципи на общия национален живот. На първо място всички ние можем и трябва да можем да разговаряме помежду си.

Инак и политиците се оказват несъстоятелни в невъзможността да се справят с начина, по който се търкаляме буквално надолу към пропастта. И всички ние, всеки един българин поотделно, и всички ние заедно, независимо дали живеем тук или извън страната, ще се окажем несъстоятелни и излишни, щом не можем да говорим помежду си.

Струва ми се, че трябва да обърнем плочата или палачинката, да се изпълним със самосъзнание, че всичко и най-вече съдбата на страната ни зависи от всеки един поотделно и от всички нас заедно. Не можем да изключваме просто така цели групи от хора и да се носим единствено по страшното нанадолнище. Време е да се спрем.

- А какво би могло да ни спре да се спускаме стремглаво по нанадолнището? Вярвате ли, че във времена на криза културата и изкуството могат да ни изтеглят от блатото, в което се намираме?

- Вярвам изначално в мисията, в смисъла на изкуството и културата. Но ми се струва погрешна широко възприетата и май клиширана обществена теза, че интелектуалците, изкуството и културата „ще ни спасяват“. Не, общуването с културата, с изкуството създават големи и трайни вътрешни обеми у човека, укрепват високите сводове на духа и мисълта му… Подсказват му „усойни места“ за кратки и преизпълващи бягства – един концерт, една книга, една изложба…  

Но не е реалистично и не е редно да очакваме и изискваме от хората, посветили се на изкуството, достатъчно уязвими и без това, разтърсени от своята лична болезненост, да бъдат и морални стожери, да ни посочват пътя. Изглежда традицията у нас така се е сложила: да натоварваме най-вече своите поети и писатели с обществени мисии, с обществени задачи.

На Деня на народните будители Мирела Иванова стана носител на наградата на Литературен клуб "Перото" за поезия през 2018 г.

- Вас какво ви вдъхновява в днешно време? Пишете активно и поезия, и разкази, и публицистика, и пиеси.

- Съвсем честно ще призная, че всичко ме вдъхновява и провокира. Смятам, че преназовавайки в думи случващото се, съм намерила единствения начин, по който да му устоя. Преобръщайки с хастара навън баналността на съществуването, на всекидневието, аз успявам да се изтръгна от нея, да я разруша и пренапиша по драматичен начин.

Преди време някой сподели с мен удивлението си, че съм съумяла да превърна в поезия всичко, което е антипоезия. Признавам си, че като вечно трескав, тревожен, разлюлян и патетичен съучастник и в себе си, и в случващото се наоколо, нерядко изпитвам и своите страхове, че мога непремерено да разплискам в думи цялата тази стихия, затова все се старая да вървя по ръба между трагизма и (само)иронията… Поезията е едновременност на силата и уязвимостта.

В другите жанрове е другояче, с различни ритуали и вдъхновения. Когато пиша разкази, ме вълнуват характерите, надникването в дълбокото на психологизма, сюжета, който да е тънка, но неразкъсана нишка и най-вече мъничката, лична история на човека, в която е отразена историята на времето. Багряна има такъв стих: „…както слънцето се отразява в капката роса.“

Всъщност писането е много величествено свръхсъсредоточаване, обясненията идват после. Затова и стига съм се обяснявала.

- Къде виждате сега надежда?

- Надеждата ми е, че винаги съществуват хора, които разчитат на духовността. Няма защо да се заблуждаваме. Духовните, мислещи, градивни хора винаги са в малцинство и ако те все пак успеят да запазят  тази своя сила, която духовността и изкуството им дават, тогава винаги ще има темел, на който да се опрат останалите.

Снимка: Агнес Методиева

- Как бихте искали да изглежда днес Площад „България“?

- „Площад „България“ е книга, която събра голяма част от моите публицистични есета, излъчвани по Радио „Дойче веле“. Издателят на книгата Стойо Вартоломеев спомена на премиерата й, че в нея са събрани есета, които казват как не би трябвало да се случи нашият преход.

Естествено, че бих искала да видя родината си по различен начин -  без тези страшни, самоунищожителни енергии, които ни владеят. С повече общ дух за градеж, за смисъл, с повече любов помежду ни. Ние сме шепа хора. Какво ни пречи заедно, всеки според силите и дарбите си, да изградим Площад „България“?

Винаги съм имала възможност да си тръгна от България, но винаги голямата ми мечта и истинската ми, дълбока същностна представа е била, че аз ще живея в България като свободен човек, който заминава и се завръща. Ще живея в необята на собствения си прекрасен български език, който Вазов е създал специално за нас и който за съжаление ние днес, уви, не ценим. Вазов мисли и пише с  безброй думи, мисли нашироко и надалеч, а ние свихме живота си до 200-300 думи и повечето са обида, ругатня, посочване с пръст на другите. Нека да си върнем безкрая на езика и безкрая на живота.

- За вас коя е най-обичната дума?

- Аз обичам две думи – едната е на Яворов, а другата е на Вазов. Написала съм и цяло есе с Яворовата дума „самси“. Това е в пъти повече от сам, това е непомерната самота.

„Аз сам не съм, ни тук самси - в заключената стая“,  това е стих от поемата „Нощ“.

Другата ми любима дума е на Вазов. Подписвал е някои от писмата и картичките си до Евгения Марс с „всепредан“. Едновременно „самси“ и „всепредан“ – това е поетът и това са моите думи.