Руският режисьор и бивш директор на театъра в Камчатка Олег Степанов пред Lupa.bg: За мен няма път назад към Русия, тръгнах си след натиск да подкрепя войната

Режисьорът Олег Степанов е от хилядите руски творци, които напуснаха Русия, несъгласни с водената от Кремъл война срещу Украйна. Сега България е негов дом. Той се преселва в София от далечна Камчатка или както самият той сподели пред Lupa.bg: „Идвам от края на света“.

До ноември м.г. Олег Степанов е директор и главен режисьор на Камчатския театър за драма и комедия, който се намира в столицата на живописния руски полуостров Камчатка - Петропавловск-Камчатски. След натиск от страна на министъра на културата на Камчатка и на губернатора на областта трупата и лично той публично да подкрепят войната, Степанов подава оставка и напуска Русия, като заедно със семейството си се установява в България.

Роден през 1979 г. той е от проспериращите театрални режисьори в страната си. Завършва режисьорския факултет на Руската академия за театрално изкуство (ГИТИС). От 2012 до 2018 г. е главен режисьор на Сарапулския драматичен театър. Поставя пиеси на Гогол, Островски, Бекет, Тенеси Уилямс, Мартин Макдона, Ханох Левин в театри из цяла Русия. Носител е и на много театрални награди в родината си.

От ноември 2022 г. живее в България. За половин година научава сам български и говори доста добре. Запознава се с Аня Пенчева и с други наши театрали, като руският режисьор постави пиесата „Внимание, любов!“ на руския драматург Олег Данилов. Премиерата беше в средата на юли в Театър „Сълза и смях“. След това спектакълът с участието на Аня Пенчева, Петя Дикова, Владо Въргала, Христо Чешмеджиев и Свежен Младенов тръгна на турне. На 29 август постановката гостува и в Летния театър във Варна.

За Русия и войната, за театъра в Русия и в България, за Камчатка и нейните вулкани и червени риби, за новите предизвикателства, които стоят пред него в България – по тези теми разговаряме с Олег Степанов, който вече с лекота говори на български.

- Олег, войната на Русия срещу Украйна ви прокуди от Камчатка, където живеехте и работехте. Как се озовахте в България?

- Основната причина да напуснем Русия е войната, която руският президент започна. За мен избухването на войната беше най-страшният момент в живота ми до момента. Изпаднах в депресия, в първите дни на войната не можех да правя нищо, не разбирах защо страната ми води тази война. Тогава бях художествен ръководител на Камчатския театър за драма и комедия. Нашият театър участваше в много фестивали, имаше гастроли из цяла Русия. Пред него има много перспективи. Но когато разбираш, че трябва да се махнеш от всичко това е много, много тъжно. Но нямаше какво друго да направя.

От самото начало на войната властите започнаха да ми оказват натиск – и Министерство на културата, и губернаторът на Камчатка ме караха публично да заявя, че искам и подкрепям войната, а за мен това бе невъзможно.

Дълго не можех да взема решение да напусна театъра. Жена ми и дъщеря ми заминаха за България през лятото на миналата година. На тях им трябваха средства да живеят и аз трябваше да им ги осигуря и нямаше как да тръгна веднага с тях и да зарежа всичко в Русия. Дойдох тук миналото лято, намерихме квартира, където те да живеят, записахме дъщеря ми и в училище. Върнах се отново в Русия и вече след два месеца окончателно се преселих в България.

- Защо именно тук решихте да се установите със семейството? Познавахте ли България и преди това?

- За пръв път дойдох у вас миналата година, докато жена ми и дъщеря ми шест години преди това бяха идвали тук всяко лято. Те имат много приятели и познати. Дъщеря ми е 15-годишна и тя реално познава България от десетгодишна. Когато започна мобилизацията седнах и помислих, че във всеки момент може да затворят границите и да ме мобилизират. Помислих си, че може би виждам дъщеря си за последен път. И тогава си казах: „Не, няма да допусна това!“ Оставих всичко на Камчатка – и дом, и кола, и библиотека. Роднините и приятелите също останаха там. Тръгнах за България буквално с един куфар.

Когато започна мобилизацията разговарях с директорка на един театър и тя ми каза, че в театъра й са получени седем повиквателни за фронта – т.е. седем сътрудници на театъра трябва да бъдат мобилизирани. Тя отишла при губернатора на региона и го помолила бройката да бъде намалена и той казал, че може да уреди да бъдат мобилизирани само трима души. Това е чиста търговия с човешките души.

Имах сигнали, че на мен като директор също ще ми предложат този вариант – да избера кой от служителите на театъра да бъде мобилизиран. Това е истински ад. Не можех да направя такова нещо. Аз по принцип не искам война и съм против войната.

Взех куфара си и тръгнах за България. Пътуването беше доста странно. Десет дни бях в Бишкек, в Киргизстан. Там беше страшно, защото беше пълно с руснаци, които бяха избягали. Запознах се с известни учени, музиканти, всички бягаха, бяха обхванати от паника и не знаеха какво ги чака. След това се озовах в Турция и оттам вече в София.

В Русия Олег Степанов постави спектакъла "Август. 1854. Камчатски хроники", посветен на героичната отбрана на Петропавловск-Камчатск от англо-френската ескадрила през 1854 г. по време на Кримската война

- Смятате ли, че когато става дума за важни за човечеството теми и от сферата на политиката театърът трябва да заема позиция?

- Театърът трябва да има позиция. Всеки театър, както и всеки човек, има своето лице. В Русия например всеки театър има трупа и хората от нея буквално живеят в театъра. За тях театърът е тяхното семейство. И не е възможно, ако ти нямаш някаква позиция. Въпросът обаче е и каква е позицията.

Когато бях директор на драматичния театър в Камчатка ми се обади министърът на културата на Камчатка и ми каза, че всички народни и заслужили артисти на Русия, които са в трупата, трябва да вземат телефоните си, да включат видеокамерите и да запишат видео, в което да кажат, че са „за“ войната, че са „за“ Путин.

Аз й отговорих, че никой от нашия театър не иска да участва в тази политическа акция. След известно време тя отново ми се обади и ме заплаши, че ще отнемат званията на актьорите, които са част от Камчатския театър, ако публично не подкрепят войната. Аз лично не попитах никого от трупата дали иска да записва такова видео, а изразих пред министърката моята позиция.

След това обаче поканих колектива в кабинета си и им казах, че не мога да приема решение вместо тях и в крайна сметка всеки от тях да реши дали иска публично да подкрепи войната. И за моя изненада 7-8 артисти със звания заявиха: „Ние подкрепяме президента и специалната военна операция.“ Аз седях като треснат. И разбрах, че след този момент нямам място в театъра нито като художествен ръководител, нито като режисьор. Аз нямаше как да общувам с тези хора. Не можех да ги гледам в очите. Казах им: „Добре, правете каквото искате.“

Олег Степанов ръководи драматичния театър в Камчатка две години - от края на 2020 до ноември 2022 г.

- Накараха ли ви да сложите знака Z на фасадата на театъра?

- Докато аз бях художествен ръководител не са ме карали. На много театри в Русия беше сложена буквата Z. Един ден, малко след като избухна войната, отивах на работа, и видях, че на вратата на едно от художествените ателиета, което се намира зад театъра, със скоч е изобразена буквата Z. Веднага отидох при работниците и ги попитах кой е сложил Z. Те отговориха, че искали да поддържат нашия президент. Окей – вярваш и подкрепяш. Но аз не подкрепям тази война.

Не наредих да махнат Z, а реших да действам по друг начин. В противен случай някой щеше да прати донос срещу мен в службите, че съм настоял да се махне Z. Измислих друг вариант. По това време почти всеки ден в училищата и на други обществени места в Камчатка се получаваха анонимни бомбени заплахи. И властите трябваше да затварят тези обекти за определено време.

Отидох пак в ателието и казах на работниците, че не всички хора подкрепят войната и сега както има вълна от бомбени заплахи в Камчатка някой ще вземе да се обади за бомба в театъра като вид отмъщение. И затова предложих да махнем Z, за да не станем обект на нападение. Те се съгласиха, решиха, че съм прав. И така махнахме Z. Имахме обаче обаждания от ФСБ (Федерална служба за сигурност на Русия, б.а.), проверки, викаха ме за обяснения, но в крайна сметка нищо не ми направиха.

Сега театърът има нов художествен ръководител и той има задължение публично и чрез социалните медии да демонстрира, че трупата подкрепя Путин и войната срещу Украйна. И ако ти като директор не изпълняваш това нареждане, Министерство на културата реже премията на театъра. Много съм щастлив, че нямам отношение към тези неща. Това, което се случва в Русия е ужасно.

Руският режисьор поставя в Камчатския театър за драма и комедия най-известната пиеса на Тенеси Уилямс "Трамвай "Желание"

- Какво щяхте да направите, ако бяхте получили повиквателна за армията?

- Ако бях получил повиквателна за армията щях да откажа да отида и щях да вляза в затвора. Аз нямаше да взема оръжие и да се бия срещу украинците. Просто щях да вляза в затвора.

- Половин година след като дойдохте да живеете в София на българска сцена поставихте спектакъла „Внимание, любов!“ Как се случи този проект, чия бе идеята и трудно ли ви беше в началото на контактувате с актьорите заради езиковата бариера?

- С помощта на общи приятели се запознах с Аня Пенчева, а чрез нея и с продуцента Кирил Кирилов от „Ажур Пико“. Започнах да уча сам български. Първоначално можех да говоря, но нищо не разбирах, когато говорят други хора, защото почти всички говорят много бързо. Сега съм на друго ниво – почти всичко разбирам, но сега на мен не ми идват лесно думите. В момента май говоря по-лошо от преди, но пък разбирам другите по-добре. (усмихва се) Надявам се скоро да достигна третото ниво и да се изравня – и да разбирам, и да говоря добре. Да има баланс.

С Аня Пенчева и с Кирил Кирилов започнахме да мислим идеи за пиеса, която да поставя и накрая се спряхме на „Внимание, любов!“ – пиеса по киносценария на руския драматург и сценарист Олег Данилов. За мен отначало беше много трудно. Правих всички репетиции и изобщо цялата постановка без преводач. До този момент аз седях вкъщи и самостоятелно учих български език.

- Говорите много добре на български.

- Когато имаш цел, когато имаш желание и мотивация тогава няма проблем.

Олег Степанов се довери на Петя Дикова, Свежен Младенов, Христо Чешмеджиев, Влади Въргала и Аня Пенчева за първия си спектакъл, поставен в България - "Внимание, любов!"

- Защо избрахте тази пиеса?

- Това е избор на Аня Пенчева. Аз също търсих пиеси и предлагах разни проекти, но в случая тя я избра. За мен тази пиеса е много добра.

В нея се задават най-важните въпроси за всички. Виждам по реакцията на публиката, че зрителите възприемат всичко. Има и хумор, и малко тъга. Театърът в София, където беше премиерата също се казва „Сълза и смях“. И в спектакъла има сълза и смях, но основното е, че за мен тази пиеса е като умение да пазиш и да съхраниш любовта. Това е най-важното.

Иска се талант, за да запазиш любовта. И когато нещо се случва в семейството и любовта си отива, никой не може да разбере защо се получава така. Няма рецепта за щастие и за любов, защото както казва Толстой: „Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно по своему.“ И тук е така. Много съм благодарен на всички актьори – на Аня Пенчева, на Влади Въргала, на Христо Чешмеджиев, на Свежен Младенов, на Петя Дикова. Всички те са много интересни като личности.

Степанов е режисьор на музикалната приказка "Аладин и вълшебната лампа", поставена в Орловския държавен академичен театър "И.С. Тургенев"

- Лесно ли ви беше да общувате с българските актьори?

- По време на първата репетиция всеки си четеше текста. Слушах, но не разбирах особено. Аз направих първия превод на пиесата от руски на български с помощта на гугъл преводач. След това мой приятел поправи грешките на гугъл преводача и накрая вече заедно с актьорите направихме още една редакция на текста. Пиесата е от 2001 г. и има някои остарели неща, които ние осъвременихме.

По време на първата репетиция след четенето станах на крака, за да кажа нещо на актьорите и тогава просто блокирах. Забравих всички думи, които знаех на български. Прибрах се вкъщи, легнах на дивана, затворих очи и си мислех, че нищо няма да се получи. Всичко това ми се стори много страшно. След това обаче се взех в ръце, отидох на втората репетиция и успях да превъзмогна слабостта си, бях обхванат от някаква енергия и нещата потръгнаха.

Получих огромна подкрепа от актьорите. За мен това е много важно. Не знам как ще бъде по-нататък, но за първия си спектакъл в България получих голяма подкрепа от артистите. В Русия има други традиции. Там режисьорът все едно държи изпит пред актьорите. Те те гледат и те преценяват. Всичко зависи от режисьора, от неговата харизма, от вътрешната му сила.

В Русия има много театри, има голям избор и тогава ти може да преценяваш и да избереш дали да участваш в спектакъла на даден режисьор. В България и в българските театри усетих много добра енергия. Изгледах много хубави спектакли. Според мен актьорската школа тук е на високо ниво. Надявам се, че ще успея да започна и други проекти в скоро време. Но вече издържах един изпит в България, защото имах премиера на „Внимание, любов!“ и самият аз съм много доволен.

Сцена от постановката на Олег Степанов "Самотният Запад" по пиесата на Мартин Макдона в драматичния театър в Сарапул в Удмуртия 

- За вас като директор на театър какво беше най-важното?

- За мен най-важна е организацията. Това се отнася до принципите и до атмосферата. Не обичам, когато в трупата или в екипа на даден спектакъл има конфликти. Тогава е невъзможно да се работи. Театърът е като жив организъм и неизбежно има конфликти, това е нормално.

Моята задача като художествен ръководител обаче бе да спра тези конфликти, да постигна консенсус и конфликтът да бъде разрешен. Това е задача на театралния директор. А като режисьор си длъжен да дадеш някаква посока на актьорите и когато ти дадеш тази посока и дадеш правилата за играта, те сами тръгват и правят спектакъла.

- Разчитате ли на импровизацията на актьорите?

- Да, аз много обичам актьорския театър. Напоследък Европа и Русия обичат като че ли повече режисьорския театър, където има сложна, интересна концепция. Но аз като зрител предпочитам актьорския театър. На мен ми е интересно как актьорите реагират на дадени ситуации. В основата си театърът е игра. Игра на мисълта, която е особено интересна, игра като действие. За мен е важно общуването с актьорите и е важно те да предлагат различни идеи. Този процес е много интересен.

В Прокопиевск режисьорът поставя „Жената от пясъците“ от Кобо Абе

- Вие сте поставял и руска, и американска класика, и пиеси от съвременни световни драматурзи – Островски, Бекет, Тенеси Уилямс, Мартин Макдона, Ханох Левин. Какви теми ви вълнуват като режисьор?

- За мен театърът е един непрестанен процес – процес на общуване, на възпитание, понякога получаваш информация от Вселената и усещаш, че трябва да поставиш примерно даден спектакъл. Всички постановки, които съм правил за мен са част от живота ми, направени в даден етап. В същото време търсиш своя път, своя почерк. За мен е интересно да правя най-различни спектакли, които не си приличат. Имах възможност да правя това и го направих в Русия. Имах творческа свобода.

Много обичам един свой спектакъл, който поставих в Прокопиевск – „Жената от пясъците“ от Кобо Абе. Там експериментирах с различни театрални форми. За мен бе и голямо предизвикателство, когато правех „Трамвай "Желание“. Това е сложен текст, но се получи добър спектакъл. За актьорите това е някакво извисяване, за мен също. Много обичам Мартин Макдона. В Русия той е идол, все едно е роден там. Имам чувството, че все едно е бил там и е описал нещата, които се случват в Русия.

"Аладин и вълшебната лампа" на режисьора Олег Степанов в Орловския държавен академичен театър "И.С. Тургенев"

- Как ви се струват българските зрители?

- Има разлика с руската публика. В Русия зрителите са сдържани, а тук са по-отворени, по-емоционални, често ръкопляскат. Ако хората възприемат театъра основно като развлечение и за добро настроение – окей.

Но за мен в театъра има нещо отвъд развлечението и това е интелектуалното предизвикателство. Разбирам, че след пандемията и в този сложен свят хората искат да се разтушат и на сцената да гледат по-забавни спектакли. Аз лично предпочитам по-сложните в мисловно отношение постановки.

- Как ви се стори преходът от Камчатка в София? Предполагам, че е много различно като атмосфера, като природа, като население, като усещане?

- Камчатка е екзотика. Камчатка е много красив край. Това е краят на света. Но всички ние сме хора и не виждам голяма разлика в хората. Разбира се, разлика в езика има. София обаче прилича на Камчатка.

Камчатка е известна с магичната си красота

- И София ви ли се струва краят на света?

- (смее се) Не, не. Нямах предвид това. Камчатка е много добро място за живеене. Там не е нито горещо, нито студено. И в България има горещини, но все пак не са като на други места по света. Тук климатът е много приятен. Поставял съм спектакъл в Сибир и през лятото там е плюс 40 градуса, а през зимата температурите падат под минус 50. И когато си в този студ навън дори да стоиш само една минута се превръщаш в снежен човек.

Затова казвам, че не виждам голяма разлика между София и Камчатка. В крайна сметка всички хора искат едно – и да се посмеят, и да поплачат. За мен е важно, че когато ходя на театър в България виждам, че е пълно със зрители. Хората тук обичат театъра. Театърът в България се развива, предлага нови идеи, посоки, концепции.

Изригващ вулкан на Камчатка

- Какво ви липсва от Камчатка, известна с изригващите вулкани? Виждал ли сте това природно явление на живо?

- Да, виждал съм как изригва вулкан. Впечатляващо е и много красиво. Тези гледки ми липсват. Липсва ми и червената риба. В езерата и моретата край Камчатка се развъжда най-вкусната червена риба на света.

- Кои градове успяхте да посетите в България?

- Бях във Вършец, там представихме „Внимание, любов“. Но тогава предимно работих и нямаше как да разгледам много града. Иначе бях в Созопол, там е много хубаво, в Царево също ми хареса. Градът е обикновен, спокоен, но също има своето обаяние. Тихо и красиво е. Бях и в Драгоман и също беше интересно. Разбирам, че България не е богата страна, но има перспектива. Надявам се, че тя ще я осъществи и всичко ще бъде наред.

Езеро в кратера на камчатски вулкан

- Както казва Булгаков в „Майстора и Маргарита“ „Всичко ще бъде наред, върху това се гради светът.“

- Да, точно така.

- Оставихте ли отворен пътя назад към Русия?

- Сега не. В момента не виждам тази възможност, защото за мен по-страшното е, че има много хора, които поддържат войната. Тъжно ми е, че сред колегите ми има хора, които са „за“ войната. Това разделение между нас е трагедия. Трябва да мине време, защото времето лекува. Мисля, че ще настъпи момент, когато хората, които подкрепят войната, ще осъзнаят, че войната е ужасно нещо. Тогава може би за мен ще има път назад. Аз наистина не разбирам как може да подкрепяш войната.

- Обмисляте ли нови спектакли, които да поставите в България?

- Първата стъпка вече е направена и се надявам скоро да има и нови проекти. Разбирам, че България е малка страна и театрите не са чак толкова много и не са чак толкова богати. Актьори от театри от малки градове ми казаха, че след премиерата понякога спектакълът се играе само два-три пъти и след това отиват на гастрол. За мен това е странно, защото в руските провинциални театри спектаклите се играят по много пъти. Поставих спектакъл в Коми-Пермяцкия национален драматичен театър в град Кудимкар в Пермския край, където живеят 10 000 жители.

Ще ви разкажа една интересна случка покрай този театър. Сградата беше на 100 години, направена, изцяло от дърво. За съжаление дървото изгни и театърът се разпадна. В града дойде Путин и жителите му се оплакаха, че нямат театър. Президентът поръча да се построи театъра отново и властите вдигнаха такъв театър, който е по-голям от Народния театър „Иван Вазов“.

Странното на пръв поглед беше, че там има само няколко многоетажни сгради, останалото са малки къщи. И над тях се извисява театърът. Но в този театър всеки ден има представление и всеки ден има публика и салонът е пълен. Държавата обаче финансира театъра и там може да се правят най-различни постановки. Разбирам, че в България нещата са по-различни. Засега най-важното е да имам търпение и спокойствие. И надежда. Когато имаш желание да направиш нещо хубаво имаш и сила.