Смрадливите чорапи на фалшивото състрадание

Дребничък циганин с наръч чорапи, добродушен и полу-членоразделен, получи една главичка в лицето от изнервен пловдивски собственик на барче. И отприщи такава вълна от обществено омерзение, за каквато и разгърденият толуп Светослав Илчовски пред трибунала на Мая не може да мечтае. Учудвам се, че Бойко Рашков още не се е заел лично със случая да провери дали въпросният кръчмар няма в мазето си разфасовани човешки трупове, надлежно подготвени за термична обработка и сервиз на благовъзпитаните му пловдивски клиенти с будно гражданско съзнание.

Въпросното ромче Митко за часове се превърна в средоточие на гузната и фалшива българска благотворителност, изкупиха му мръсните терлички, прегръщат го, окуражават го, за него се пишат очерци и му се посвещават телевизионни репортажи като на крава-рекордьорка от ТКЗС-то във Вършец през 1968 г. Всичко това е много хубаво, със сигурност онзи галош с бръсната тиква няма работа да го налага като запънат катър, нали?

Чудя се обаче всички онези пловдивчани и интернет-талибани с кървящи сърца и нежни души, те замислиха ли се за момент за онзи, другия човек от кадрите с боя в „Капана“? Превърналият се в нарицателно на агресията и простащината мъж, също като Митко Цигането, си има име – казва се Ивайло Пенов. Но всъщност наистина е събирателен образ, но не на агресивния простак, а на опитващия се отчаяно да държи глава над водата дребен бизнесмен, смазан от абсурдните държавни рестрикции за микропредприятията, изнасилен от членове, алинеи и разрешителни, поруган от чиновници и дебелогъзи калинки, прострелян в слепоочието от коронавирусната пандемия.

На някой прави ли му впечатление, преди да скочи с гърди да брани културното разнообразие на „Капана“, колко заведения пуснаха кепенците там за последните месеци? Дори в този момент на паднали противоепидемични ограничения бизнеси се продават на смешна цена. В прочутия „творчески“ квартал кафе-бар от 120 квадрата с пълно оборудване е пуснат на пазара на цената на „Рено дъстър“ без много екстри – 43 000 лева. Друг не издържал на погрома нещастник си продава магазинчето за ядки, фрешове и сокчета със стоката и микробуса за зареждане! За 20 000 лева.

Стига сме обикаля обявите обаче, а да си отворим очите на един очевиден факт – колкото и да ни се иска Ричард Алибегов да си измие косата, преди да дава телевизионни интервюта, той е прав, че като изключим здравните работници, именно малкият бизнес изнесе голямата тежест на коронавирусния кошмар. За разлика от могъщите корпорации, собственикът на кафене или будка за сандвичи няма резервни планове, бюджет за извънредни ситуации и външни инвестиции. Той разчита на собствените си мускули, за да храни децата си, да сипва бензит в колата и да си плаща кредитите. Днес той е обречен на фалит, а семейството му – на мизерия.

Помощта, която отпускат държавите за бизнеса, уж е под много различни форми. Основните са заеми, безвъзмездна парична помощ, данъчно облекчаване, кредитен мораториум и поемане на част от заплатите на служителите. Дали работят в България? Не питайте Деница Сачева, а вижте още няколко цифри – 60% ръст на фалитите за последното примесечие на 2020-а, 40 на сто спад в регистрациите на нови бизнеси според Агенцията по вписвания.

Хората като Ивайло Пенов не просто имат всички основания да се бесни, на много от тях сигурно им иде да се залеят с туба бензин и да се палнат на жълтите павета, след като виждат как пред очите им всичко, за което са работили през живота си, се разпада. Кухият и първосигнален нашенец обаче знае да проявява състрадание към продавача на чорапи и да замаже гузната си съвест с покупка за 3 лева. Да живеят Митковците, Ивайловците да го духат!