В държавата на Големанов „Ники трябва да пътува“

Днешната големановщина се нарича "ротация"

Коментар
14:25 - 19 Февруари 2024
5165
В държавата на Големанов „Ники трябва да пътува“

Доц. д-р БОРИСЛАВ ЦЕКОВ

„Да, днес Търговията, а тази вечер Земеделието и занапред все това министерство. Въпрос на комбинация. Човек трябва да е готов за всяко министерство.”

„Пази, Боже, някой да излезе от кабинета - като наскачат едни заслужили, достойни, способни, ще се намериш в чудо кого да избереш, кой от кой по-добър... Виж, партията един ден може да остане без членове, но без кандидати за министри никога... За това няма ценз и никой не те пита какво знаеш и какво можеш.“

„Уморен съм, Енчо, уморен съм!... Малко ли мъки и тревоги бяха тия три-четири дни? Блесне надежда и тръгне на добре, току изведнъж стой и тич нагоре-надолу, обърне се, тръгне и ха-ха, хоп изведнъж назад... като лодка, която се бори с вълните, докато стигне на брега... Най-после, слава Богу! Само който не е ставал министър, той не знае каква е мъка.“

Вечна е пиесата на Ст. Л. Костов „Големанов“, от която са цитатите по-горе. Както е известно на просветената аудитория, тази пиеса се появява на българската културна сцена преди почти цяло столетие, през 1928 г. Вечна е, защото подлага на безмилостна сатира родната политическа реалност, в която на пиедестал са издигнати глуповатата еснафщина и безогледният ламтеж за власт, постове и държавни привилегии. Реалност, в която личното земно доволство на политиканстващите службогонци е превърнато във височайша кауза, в името на която се газят безпощадно идеалите на нацията и интересите на държавата.

„Големанов“ е сатира на политическата развала, която като нелечима, хронична болест сякаш неотвратимо е поразила българските обществени нрави.

Болест, която се обостря периодично, за да бележи началото на всеки нов цикъл на политическо скудоумие, което се добира до властта с лъжи за „възмездие“, „ново начало“, „промяна“ и подобни ала-бала формулировки, предназначени да размътят действителността и да хвърлят прах в очите на масовката.

Така е още от времето на диктатурата на стамболовщината и на личните режими на коронованите „ябанджии“, доведени от немско; през тоталитарното нискочелие на Тошо, Мако, Пеко, Тано, Гришата, Цола, Дража, Вълка и подобните им плутократи в потури. Та, така чак до годините на демокрацията, затворени някъде в (без)смисловите полета между: „Ега ти държавата, щом аз съм u вицепремиер“ (Нейчо Неев, 1992 г.) и „Ники трябва да пътува“ (приписвано на Кирил Петков от Бойко Борисов, 2024 г.).

Пиесата „Големанов“ се играе из театрите вече десетилетия. При всякакви политически режими и обстоятелства. Но днес тя вече не е просто театрално явление, с което талантливи артисти и театрали радват прогресивно намаляващата ни културна общественост. Днес пиесата „Големанов“ се е превърнала в риалити шоу. Сцената е България. Продуцент и режисьор е българският народ. Основен спонсор - данъкоплатците. А участниците - актуалните ни управници. Пред очите ни се разиграват разтърсващи лични драми на партийни котерии, приятелски компании и цели фамилии, които трескаво се щурат из коридорите на властта в търсене на „тлъсто дробче“ - пост, секретарка, бюджет и служебна кола, в които най-сетне да намерят своята житейска реализация. Точат се мазни скандали за служби и командировки в чужбина.

Незабравимият Георги Калоянчев в една от емблематичните си роли - на Големанов. Това е една от най-успешните постановки на Сатиричния театър, режисьор е Нейчо Попов. Поставена е на сцената през 1966 г. и се играе над 400 пъти, до края на 70-те години. По-късно има и телевизионна реализация, също толкова известна

Размахват се сопи и юмруци за поредните порции еврофондове и обществени поръчки. И всичко това ритмично се прекъсва от европейски реклами, след които вкупом се връщаме в „къщата“ и риалити шоуто продължава. Само руската агресия срещу Украйна ни напомня, че понятия като „свобода“, „демокрация“ и „суверенитет“, на които ние се радваме наготово в Европа, са онези драгоценни принципи, в името на които си заслужава дори да умреш. После отново се връщаме към пошлите страсти на българската политическа арена.

Днес големановщината се нарича „ротация“. Битката за постове се нажежи до червено, още когато беше съчинена тази евтина лъжа с ротацията.

Но сега, в навечерието на новото раздаване на министерства, битката става направо епична. Някога беше сериозен упрек към политиците, че се търси работа за човека, а не човек за работата. Днес това е неписаният принцип, върху който се основава и „ротацията“, и сглобката“, и въобще - цялата властова камарила, която срича от телевизионните екрани ката ден.

Мимолетни персонажи, които трудно биха намерели място в историята, дори и само под линия, се изживяват като наследствена аристокрация, за която властта се полага по право. Някакъв решил, че трябва да се пенсионира като председател на Парламента. На друг му било важно да си назначи цялата фамилия на тлъста държавна хранилка и се самопредлага, колчем се оваканти някой пост с богато ресурсно обезпечаване. Трети се е барикадирал в някое министерство и не дава пиле да префръкне. Четвърти дебне в засада, но издайнически се облизва за министерски пост, че Парламентът тесен за неговата големановска душа е. Пети са петимни да станат „венална аристокрация“, т. е да си купят пост и привилегии. А пък Ники трябвало да пътува, та затова бил по-подходящ за министър на външните работи, вместо за някой туристически съюз.

Да не си помислите, че заради себе си или заради България иска да пътува. Не подценявайте новите големановци чак толкова. Други са техните височайши мотиви.

Искал да пътува, за да можела чрез него Партията да има „излаз навън“. Каква жертвоготовност - вместо да си гледа спокойствието, ще обикаля немил-недраг по „тая пуста чужбина“, за да стори добро на Партията.

Имали били писмено споразумение в коалицията, злословят някои неориентирани елементи. Според това споразумение, след като се ротират, въпросният кандидат-турист трябвало да е вицепремиер и министър на образованието. Бошлаф, какво ти споразумение.

Ето какво казват героите на Ст. Л. Костов по въпроса:

„Кое министерство? Просветата. Тю, най-мършавото министерство!“ И за сцената, която наблюдаваме: „Как смеят да си играят с оставка, как смеят да ми отнемат министерството, което целокупният народ ми е дал... Как смеят?... Кои са те?“

Такива са работите в държавата на Големанов, чиято животрептуща задача е да стори така, че Ники да пътува и Партията да има излаз навън за държавна сметка, за да може на воля да облащава чужденците със своето сервилно „Йес, сър“. Защото излазът се изчерпва с това. Големановци в чужбина не просто „излазят“, а по правило лазят. Лазят пред чуждите фактори, без да са в състояние дори от кумува срама да вържат няколко изречения от национална позиция. У нас - исполини, в чужбина - запъртъци. У нас изпъчили гръден кош с наполеоновски блясък в очите, в чужбина - превити в кръста и с „йес“ на устата. У нас - господари, в чужбина - йесмени. Това е осанката на новите големановци - „хероите“ в нашето политическо риалити шоу. По-истински от живата реалност.

Така си живеем - удобно забравили и заветите на Апостола, и това, че носим исторически дълг пред Ботев, пред Каравелови, Любен и Петко, пред строителите на съвременна България. Всъщност, не сме ги забравили, а сме ги превърнали в дати от календара. Сещаме се за тях на съответната дата, пуснем горда патриотична сълза, поднесем цветя, по-буйните викнат „1300 години България, да живей“...

И после трескаво се връщаме към риалити шоуто, за да тръпнем с примитивните страсти и боричкания на новите големановци. Ще каже някой: „Тъй било е, тъй ще бъде“. Дали?