Йордан Радичков на 90

Големият Йордан Радичков е роден на днешния ден преди 90 години в с. Калиманица, Монтанско.

Работи като кореспондент (1951) и редактор (1952-1954) във вестник „Народна младеж“, редактор във в-к „Вечерни новини“ (1954-1960) и в „Българска кинематография“ (1960-1962), редактор и член на редакционната колегия на вестник „Литературен фронт“ (1962-1969). От 1973 до 1986 г. е съветник в Съвета за развитие на духовните ценности на обществото в Държавния съвет на Народна република България. От 1986 до 1989 г. е заместник-председател на Съюза на българските писатели.

Радичков започва да публикува свои импресии, разкази и очерци от 1949 г. През 1959 г. издава първата си книга с разкази „Сърцето бие за хората“. През следващите години издава сборниците с разкази „Прости ръце“ (1961), „Обърнато небе“ (1962), „Планинско цвете“ (1964), „Шарена черга“ (1964).

През 1965 г. излиза сборникът му с разкази „Свирепо настроение“, уникален с асоциативните си отклонения. Човекът на настоящето остава главно действащо лице и в следващите му сборници „Водолей“ (1967), „Козята брада“ (1967), „Плява и зърно“ (1972), „Как така“ (1974) и др.

През 1966 г. от печат излиза романът-пътепис „Неосветените дворове“. С него и с издадените през 1968 г. „Вятърът на спокойствието“ (новели) и „Ние, врабчетата“ (разкази) Радичков излиза от литературната традиция и налага свои правила и норми на творец от нов тип.

По същото време написва сценариите за игрални филми „Горещо пладне“ (1966) и „Привързаният балон“ (1967). Пак по онова време създава и пиесата „Суматоха“ (1967). Радичков често продължава да развива наглед изчерпани сюжетни линии като прехвърля вече известни герои от разказ в разказ и от книга в книга. Този похват достига своето съвършенство в сборника „Барутен буквар“ (1969).

През 1970-те години публикува романите си „Всички и никой“ (1975) и „Прашка“ (1977). Тогава създава и драматургичните си творби „Януари“ (1974), „Лазарица“ (1979) и „Опит за летене“ (1979). Тези пиеси заедно със „Суматоха“ са играни в Австрия, Югославия, Германия, Гърция, Швейцария, Дания, Полша, Русия, Унгария, Финландия, Чехия, САЩ, Румъния и др.

През 1984 г. излиза от печат сборникът с разкази и новели „Верблюд“, а през 1988 г. романът „Ноев ковчег“. През последните години от живота си Радичков добавя нови щрихи в творчеството си: излизат сборниците с разкази „Хора и свраки“ (1990), „Малки жабешки истории“ (1994), „Мюре“ (1997), „Умиване лицето на Богородица“ (1997), „Автострадата“ (1999) и „Пупаво време“ (2000) – с особено заглавие, ироничен реверанс към миналото, когато в някои от диалектите „пупа“ е значело корем и типично по радичковски пренесена в съвременността, в нашето „пупаво време“. През 2003 г. излиза сборникът с интервюта на писателя „Скитащи думи“.

През 1972 г. е сценарист на новогодишната програма на телевизията. Той е известен привърженик на ФК „Славия“. Умира в София на 21 януари 2004 г.

Ето откъс от „Хора и свраки”

"Човекът е същество хитро и умно, макар че през живота си повече хитрува отколкото да усъвършенства ума си. Обикновено накрая остава излъган, обаче това не бива да му се казва. Човекът не обича да чува нелюбезни оценки за себе си - той се засяга от тях. Не бива да забравяме, че човекът е обидчиво същество! Ооо, много обидчиво, болезнено обидчиво! Ами че човекът е обиден още когато бог го изгонва от рая. Той и до ден днешен продължава да си е обиден. Огледайте се внимателно около себе си и вие ще видите, колко много е обиден човекът край вас. Ако това не ви е достатъчно или не ви задоволява то тогава надникнете в огледалото и ще се убедите!

Така е с всички ни!

Свраката е била свидетелка на изгонването на човека от рая и още тогава любезно му е съчувствала. Тя и до ден днешен щом види човек, се запътва веднага към него, за да му изкаже съчувствията си относно изгонването от рая. И не може да никак да разбере, горката сврака, защо човекът се гневи и обижда, когато му напомня любезно, че е изгонен от рая.

Ами, че той освен рая какво друго е имал?

Нищо!”