Актьорът Борислав Вълов – Ей Бо пред Lupa.bg: Аз съм фен на Леля ти, тя на мен не чак толкова

Животът ми е като вълна, която ме хвърля в различни приключения. Иска ми да хвана тази вълна, да я прегърна, да се кача със сърфа върху нея и тя да ме откара на брега, където да преживея нещо, а след това отново да хвана друга вълна и пак да тръгна нанякъде. Иска ми се да съм отговорен и да не я изпусна, така че да не потъна, а напротив - да стоя на гребена на вълната на своя живот. Така накратко описа своята представа за живота актьорът Борислав Вълов пред Lupa.bg. За стотиците си хиляди фенове той е познат и с артистичния си псевдоним Ei Bo (Ей Бо). Цветен, енергичен, изпълнен с желание да внася повече доброта и смисъл в живота на хората. Неговите хумористични видеа в интернет и подкасти като „ПодКАКст с Ei Bo“ и „Културна капсула“ се радват на огромен успех.

Борислав Вълов е най-популярен с образите на Леля ти и Супермам, които са абсолютен хит в социалните мрежи.  Талантливият актьор е един от най-забавните и харесвани комици в родното онлайн пространство. Но наред с желанието да разсмива искрено хората, Ей Бо си поставя като мисия чрез сатирата да поставя и значими обществени теми.

А наскоро Борислав Вълов направи и своя дебют като писател, издавайки книгата си „Защото в твоите очи“. И тази книга е свързана с много важна кауза - да превърнем пътищата в по-сигурно място за всички ни. „Защото в твоите очи“ е трогателен дебют за любовта, мечтите и музиката, вдъхновен от действителни събития. 

Сред най-новите театрални проекти, в които актьорът участва, са „Тримата мускетари“, „Дабъ дешил ине” и „Три пълни обиколки около света”. Има десетки роли на сцената и в телевизионни продукции и сериали. Борислав Вълов споделя, че е отдаден на 100% в това, което прави. Вярва, че човек е длъжен да живее живота си по възможно най-смисления начин и ако може да оставя следа. Lupa.bg разговаря с Ей Бо за дебютния му роман, за театъра, за "Леля ти" и за предизвикателствата в живота и в актьорската професия. 

Фотограф: Радостина Нинова 

- Боби, познаваме те като актьор, познаваме те и от проекта „Леля ти”, който от интернет се пренесе и на сцената, твоите шеговити видеа са изключително популярни в социалните мрежи. Но сега ни изненада и като автор на книгата „Защото в твоите очи”. Какво те провокира да напишеш тази книга и защо „Защото в твоите очи?”

- Това заглавие често в началото предизвиква ступор. Но когато започнеш да четеш книгата, разбираш напълно заглавието. За мен то е възможно най-подходящото, то е част от целия строеж на книгата. А защо я написах? Важно ми е да я има. Много отдавна исках да напиша книга, още докато бях ученик. Винаги съм си поставял тази цел като нещо, което ще се случи много, много напред във времето.

В началото ме плашеше да седна да пиша най-обемния литературен формат. Аз отдавна пиша разкази, опитвал съм и поезия, но не мисля, че е моето. Просто кратката прозаична форма ми е била интересна и там съм дълбал. Но книгата е нещо много отговорно и нещо, което изисква време, усилия, подготовка, лично творчество, усет. Особено, когато пишеш за първи път книга, тепърва започваш да откриваш себе си и своя стил.

Мислех, че ще мога да напиша книга след 30-те. Е, нямам 30 все още, но книгата ми вече е факт, което означава, че изпреварих очакванията си. Когато започнах да разбирам, че това май ще книга, а не просто разказ, осъзнах, че тя няма да е нещо случайно в живота ми, че имам нужда да я напиша и трябва да го направя. И просто се впуснах в това приключение. И три години и половина по-късно книгата се появи. От октомври 2021-та досега - всъщност това е времето, което ми беше необходимо да напиша „Защото в твоите очи”. Надявам се и занапред да разбирам, че тази книга в крайна сметка си струваше.

Фотограф: Моника Маркова

- Ти имаше вече немалко срещи с читатели, участва и на Пролетния панаир на книгата през май пред НДК. В началото на книгата пишеш: „Има два варианта. Първи вариант: Тази история е за всичко друго, но не и за любовта. Втори вариант: Не е за нищо друго, освен за любовта.“ Какво ти споделиха читателите, които вече са се срещнали с твоя текст? Какво би казал ти през техните очи?

- Посланието с двата варианта беше едно от най-ранните неща, които написах. Те се появиха, след като разбрах каква ще ми е темата и идеята, която искам да бъде развита вътре. Всеки един, който вече е започнал да чете книгата, в повечето случаи си отговаря на въпроса. Някои читатели ми дават отговор на въпроса, но ще запазя в тайна отговорите им най-вече заради тези хора, които тепърва ще се насочат към книгата. Нека всеки един да има свободно съзнание и да може свободно да отговори на този въпрос накрая. Ти прочиташ този въпрос в началото, преминаваш през книгата и на финала на книгата този въпрос отново се появява. И тогава вече можеш да си отговориш.

Ей Бо (вдясно) в спектакъла "Дабъ дешил ине“ на Теди Москов в Драматично-куклен театър "Васил Друмев“ – Шумен 

- Поставяш една много важна тема в книгата - войната по пътищата, която за съжаление продължава да убива хора. Защо се насочи точно към тази тема? Имаш ли някакъв личен мотив?

- Реагирам лаконично, когато трябва да говоря за сюжета, тъй като ми се иска да не разкриваме детайли. В книгата има няколко основни теми, но тази е най-централната. Тя е мисия на цялата книга и смятам, че тепърва ще се превръща в кауза. Много се надявам да се справя с това. Но знам, че е отговорност. Знам, че е някакъв дълг, който съм си поставил. Ако се преборя за книгата ми и тя успее да остави следа, надявам се, след години тя да продължава да бъде мисия за мен. Иска ми се тази книга да е като писмо напред и за хората след мен, които имат нужда от нея и които ще я припознаят, или които просто ще разберат, че е важна за тях.

Не можех повече да мълча по темата за войната по пътищата. Когато започнах да пиша книгата, дори не осъзнавах колко важна ще бъде тази тема. Но сега знам, че не мога да говоря без тази книга, че тя е моят глас и искам този глас да го насоча към обществото. Ако досега съм се чувствал безпомощен и безмълвен по темата за войната по пътищата, то сега чрез нея, казвам всичко, което искам.

Книгата е всичко, което мислех да кажа някога. Тази тема е около нас непрекъснато. Тя е тежка, безмилостна и безпощадна. Трябва да направим всичко възможно и да помогнем нещата да се променят. Всеки по-малко, всеки с каквото е способен.

Всеки с възгледа си, с думите си или въобще с това, в което го бива - нека да го използва като инструмент, за да промени света. Защото всеки един от нас дава нещо различно. Дали ще е силата на думите или силата на организацията, или просто смелостта. Нека да протегнем ръце напред, за да има някакъв отпечатък във всички нас. Да успеем да си помогнем и да направим пътя по-безопасно и по-добро място, в което живеем.

Защото пътят е навсякъде около нас. Ние излизаме навън, ние излизаме на пътя, ние шофираме или се возим, или сме в транспорта. Пътят е пред входа ни, той е пред блока ни, той е някъде там, отстрани, на една минута разстояние. Там е пътят. И ние сме част от това. Ние сме отговорни, ние сме съпричастни, ние трябва да знаем, че не сме изолирани. Пътят засяга всички ни. Така че трябва да можем да си помогнем и трябва да можем да направим този път по-сигурно място.

Борислав Вълов представи книгата си по време на Пролетния панаир на книгата, срещна се с много читатели и с усмивка раздаде автографи с ведри пожелания

- Когато погледнеш един човек в очите, можеш ли да разчетеш дали той е искрен с теб или те лъже?

- В повечето случаи не бъркам. Успявам да позная. Очите са най-искреният път от човек до човек. Може би не е случайно, че това е заглавието на книгата ми, може би не е случайно, че в него има очи, може би не е случайно, че те са основен елемент. Който прочете ще разбере, че вероятно е така. Няма как да се заблудиш - това, което излиза от теб или получаваш отсреща през погледа и през очите – то се оцветява веднага. И ти разбираш дали е светло или е тъмно.

Аз вярвам в светлината на човешкия поглед, защото го срещам ежедневно, срещам го непрекъснато, вярвам безусловно в това и знам, че тази светлина може да се открие, ако в някакъв момент се е загубила. Може да я добиеш, може да я намериш. Тя е някъде в теб. Просто, за да мине през погледа ти, трябва да поразровиш себе си, или трябва да се промениш, или трябва да си смениш алгоритъма на душата.

Способен си, защото понякога е нормално човек да се изгуби, но може да се намери. И този алгоритъм на душата е променлив. Но вярвам, че има светлина някъде там, има добро, и ти може да го развиеш, и може да го поставиш начелно място при себе си. И тогава то работи. И тогава очите не лъжат, тогава те са светли. И не говоря за цвят на очите, а като излъчване.

Фотограф: Радостина Нинова

- Всъщност погледът и очите са изключително важна част от актьорската професия.

- О, да, абсолютно. Особено в киното.

- И в театъра също така.

- Със сигурност.

- Ще цитирам едно твое изречение, в което ти казваш за един от твоите герои: „Алберт не е стъпка, Алберт е скок.” Книгата ли е най-смелият ти творчески скок до момента?

- Чрез тази книга направих една решаваща стъпка. А дали ще се превърне в скок, ще разбера във времето. Вярвам, че ще е скок. Много ми е трудно да сравнявам проектите си, но мисля, че и в театралните проекти, в които работя, имам важни стъпки. Надявам се да има още такива стъпки, свързани с неща, по които тепърва предстои да работя. Мисля, че и в киното съм се борил и съм достигал до важни стъпки, мислейки, че са скокове. Не се превърнаха в скокове, но дано ми предстои.

Моноспектакълът ми „Леля ти” също е едно смело решение, което ще стане още по-смело съвсем скоро.

- Преди да те попитам за „Леля ти” ще споделя едно мое усещане -  че книгата ти „Защото в твоите очи” би могла да бъде превърната в пиеса. Лично за мен тя е добра основа за драматургичен текст. Замислял ли си се за драматизация на книгата?

- Много хора вече ми казаха, че виждат в книгата възможност да се превърне в спектакъл. Самият аз съм мислил по този въпрос. Всеки път, когато говоря за това, съм една идея по-близо до отговорността да го сбъдна. Да, искам да има театрален вариант, искам да има спектакъл и ще направя всичко възможно да се справя и с тази важна задача. Дано другата година или когато му дойде времето, да има публика за спектакъла и всъщност публиката да разбере това, да дойде в залата, да се озове през сцената и там да види вече театралната форма. Това ще бъде едно от най-красивите неща, които биха се сбъднали покрай „Защото в твоите очи”.  

- Пожелавам ти да сбъднеш и тази своя мечта. „Леля ти” има много последователи в социалните мрежи, над 300 000 души. Хората реагират с интерес на тези забавни видеоклипове. Какво ти носи „Леля ти” и тези полуреални, полуизмислени истории и случки?

- Когато този образ се появи чрез видеа в интернет, в началото не очаквах, че ще се превърне в нещо по-голямо. Започнах да работя с екипа на „Пощенска кутия за приказки” и те ми помогнаха да изградя този събирателен образ и да му дам сценична версия. Не е лека задачата, в началото бях малко скептичен дали ще се получи, но вече имам почти 20 представления на „Леля ти.” Ще представя „Леля ти“ на 6 юли в кино „Кабана” в София, както и в края на август. Предстоят ми още няколко дати за различни градове.

Вярвам, че тези срещи на „Леля ти” със зрителите ще продължат, вярвам дори в промяната на „Леля ти” – който, както иска може да го разбере. Аз за себе си го разбирам по един конкретен начин, който надявам се към края на годината да мога да изразя. Надявам се, че хората ще се срещат отново и отново с „Леля ти”.  

Аз съм фен на Леля ти. Тя на мен не чак толкова, може би. Понякога се обръщам към нея за съвети, когато имам нужда. Намирам точния момент да ѝ кажа нещо, когато се налага. Тя е идеален проводник за определени теми. Винаги е насреща.

- Пътуваш много из страната най-вече във връзка с твоите актьорски и творчески проекти. Знам, че пътуваш с БДЖ и комичните или абсурдни истории, които ти се случват във влака, стават част от разказите в „Леля ти”. Как се чувстваш във вагоните и какво е за теб пътуването с БДЖ?

- БДЖ е огромна социална мрежа. За наша изненада или не, но много срещи, много преживявания, много запомнящи се моменти идват оттам. Когато пусна публикация или видео по темата, за мое щастие, те намират начин да достигнат до хората, т.е. разпространяват се, споделят се. Покрай тях излизат и много коментари, пълни с истории, със солидарност, как някой е станал свидетел на нещо подобно или пък му се е случило нещо друго. Това, което аз пиша, или ми се случи, някой отсреща го е преживял примерно преди 10 години. Ставаме като едно съсловие, като една социална мрежа.

Борислав постоянно пътува с влак и смята, че БДЖ е като голяма социална мрежа

- Как предпочиташ да комуникираш с твоите почитатели - онлайн или тет-а-тет на живо?

- И двата варианта. На мен ми харесва да имам комуникация с аудиторията си. Наричам моята публика „Чушки с боб”. Това е нещо, което измислихме заедно, когато направих 5 000 последователи в TikTok. Това беше първият момент, в който усетих, че колелото се е завъртяло. Мечтаех да имам някакво име на аудиторията ми, получи се това общество и ми е ценно да общувам с тях по всякакъв начин.

Ценни са ми срещите на живо, които се случват след представленията ми, ценни са ми разговорите и с хората в градския транспорт или въобще, където и да е. В която и точка на света да сме, ние сме свързани и се свързваме.

Дали ще получа съобщение от другия край на света или пък от нашата страна от същия град – ние пак ще се срещнем – красиво и случайно, но по най може би неслучайния начин. Какъв е шансът да се срещнеш с някого, точно в този момент, точно там някъде. Това по принцип теоретично не е лесно. Това не е случайно, обаче е опаковано под знака на случайността. Това е най-красивият парадокс, но всъщност е магията на реалността, магията на телепатията в някакви моменти, магията на срещата. И така хората се свързват и се срещат в живота си и по пътя си. Това е магия наистина. Животът умее това. Това е част от неговата формула, от неговото умение да бъде изненадващ.

Аз обичам изненадите на живота. И всъщност, когато това нещо се случи, животът сякаш ти казва да изживееш този момент на 100%, за да можеш да го запомниш. И тези спомени остават. Дали ще бъде дигитално, дали ще бъде на живо, е еднакво ценно за мен. И съм щастлив, че ми се случва ежедневно. И всеки път се моля да продължи. Мечтая си това нещо да не прекъсва и да продължи в близките и в далечните години и да бъде част от живота ми, защото това ми дава смисъл. И аз продължавам да действам и да работя.

 Фотограф: Петър Димов - Българевеца

- Вярваш ли в съдбата и в предопределеността - в смисъл, че няма случайни неща, говоря именно за такъв тип срещи, които са се случвали в живота уж случайно, а всъщност не са случайни?

- Абсолютно. За мен случайността е една красива опаковка на неслучайността. Няма нищо случайно, всичко си има причина. Винаги търся причините, първо търся да си го изясня, да си го анализирам и винаги намирам отговора за себе си. Това е много интересен житейски въпрос. Никой няма да може да отговори на 100%. Това пак не е случайно. Аз съм склонен да вярвам, че отговорът е някъде в средата, някои неща, вероятно, са предначертани, но други са въпрос на личен избор, така че някъде по средата те се срещат. Но и в двата случая няма нищо случайно.

"Само докато снимам в киното мога да изглеждам така…", това е написал актьорът към тази фотография, публикувана в профила му във фейсбук

- Как се чувстваш в ролята на краля в спектакъла на Шуменския театър „Тримата мускетари” и какво предизвикателство беше за теб тази роля?

- Аз откровено съм го казвал на режисьора Ивайло Ненов, че ролята на краля, която грабнах, ми е много любима. Чувствам се на седмото небе, когато съм в представление на „Тримата мускетари”. Цялостната енергия, атмосферата – всичко ме зарежда. Това е мащабен спектакъл, в който се смесват различни жанрове и има много послания. За два часа изживявам цял един живот отново и отново, което всъщност трябва да става с всеки един спектакъл. Тук с Краля го усещам силно и тази роля е като любим артикул в кошницата ми.

Борислав в ролята на краля в спектакъла "Тримата мускетари", поставен в Шуменския театър от режисьора Ивайло Ненов. Фотограф: Явор Мичев

- Тази пролет имахте премиера на постановката „Три пълни обиколки около света”. Там ти си в ролята на еколога бунтар. По някакъв начин идентифицираш ли се с героя си, тъй като като млад човек и ти носиш в себе си някакъв бунт?

- Намерих прилики, защото това, което ми се наложи актьорски да достигна с тази роля, разбрах чрез книгата си. Свързвам ги като усещане. Усетих същата тръпка и докато пишех, и докато репетирах пиесата. И си казах, че нещата се завъртат. Не е случайно, че ми се падна тази роля. Не е случайно, че това е етап на пътя ми. Не е случайно, че вече го играем, че сме на сцена, че имаме първите срещи с публиката.

Много се надявам този спектакъл да намира публика, много ни е важно да достигаме до зрителите с него. За мен този спектакъл е нещо много сериозно, което се случи в кариерата ми, тази постановка ми е на сърце и ролята ми е важна. Когато прочетох за пръв път пиесата знаех, че щом е на сцена и че щом съм там, значи ще има смисъл за мен. Искам да обикалям още напред с „Три пълни обиколки около света”.

Ей Бо като еколога в спектакъла на DeSta Production и режисьора Камен Коев "Три пълни обиколки на света" по пиесата на Оля Стоянова. Фотограф: Валентин Петков

- Предпочиташ ли една роля да те изважда от зоната ти на комфорт и образът да бъде по-далеч от твоя характер или искаш персонажът, който трябва да изиграеш, да бъде по-близък до теб?

- И двете неща ми харесват.

Всичко, което е свързано с театъра ми е любимо. Всички жанрове, всички проекти, всичко, което обхваща театъра, ми е любопитно. Не ми се е случвало да се срещна с нещо, свързано с театъра, и то да не ми е било важно. И във всичко, свързано с театъра, влагам от себе си.

Понякога ме занимава да намеря близостта с ролята си. Търся сходни черти, намирам в какво си приличаме и къде се доближаваме. Намирам нещо близко и това ме успокоява по много приятен начин, но и гледам да не се отпускам. Гледам по-скоро да намеря максимално свързаността и да мога да съм ръка за ръка с ролята.

Но другото ми е много, много необходимо - да изляза извън зоната на комфорт и ролята да е далеч от мен, да съм толкова несвързан с ролята, че да успея да стана свързан. Ей този път да извървя - от това да ми е далечна до това да ми стане близка. Въобще да вървим един срещу друг, накрая да сме един до друг с ролята, с персонажа ми, да можем да се срещнем, да си стиснем ръцете, след като сме били на мили разстояние. Този път, който извървяваме актьорите, винаги ми е харесвал.

Снимки: Личен архив

- Използвам заглавието на твоята песен „Като цунами“, за да те попитам - животът ти като цунами ли е?

- Мисля, че да, защото е вълна. И защото вълнението, във всеки един смисъл на думата, вълнение като движение, вълнение като емоция, вълнение като начин на живот, го има в моя живот. И трябва да го има и занапред. Може да е просто вълна, която да хвана и да потегля с нея. Когато караш сърф понякога, падайки, ти отново хващаш вълната, без да потъваш надолу, и изплуваш. Така е и при мен, образно казано.

Цунамито е метафора, защото истинското цунами е природно бедствие, пред което всички сме равни. Това е природа и там трябва да сме смирени, трябва да осъзнаваме, че ние сме част от природата и тя е част от нас и ние трябва да вървим с нея ръка за ръка, а не трябва да вървим срещу нея. Трябва да сме наистина смирени пред природата. Защото природните бедствия са едно от най-крайните неща. Те са преобръщащи. Това го знаем и го виждаме. Няма значение колко далеч от нас е едно природно бедствие – дали е на 3, 30 или 300 километра от нас. То е пак някъде тук, то е на Земята. Така че аз винаги съм изпитвал едно страхопочитание пред природата.

А песента ми се превърна в един емоционален отзвук, дори бих казал в един емоционален вик. Възприемам вълната като нещо образно, като нещо, с което да опишем емоциите си. В живота на Ей Бо има вълнение, има такава вълна, която бих искал да хвана.

Всеки е длъжен да живее живота си по възможно най-смисления начин, да оставя следа, ако може, все по някакъв начин ще успее, все по някакъв начин е способен.

Иска ми да хвана тази вълна в моя живот, да я прегърна, да се кача със сърфа върху нея и тя да ме откара на брега, където да преживея нещо, а след това отново да хвана друга вълна и пак да тръгна нанякъде.

Иска ми се да съм отговорен и да не я изпусна, така че да не потъна, а напротив - да стоя на гребена на вълната на своя живот.