Актьорът Боян Арсов пред Lupa.bg: В професията се опитвам да бъда честен и много искрен
В Международния ден на театъра – 27 март младият и креативен актьор Боян Арсов грабна престижната статуетка „Икар” на Съюза на артистите за водеща мъжка роля за образа си на Сехизмундо в „Животът е сън“ по Педро Калдерон де ла Барка под режисурата на Дина Маркова. Постановката е независим театрален проект, дело на Театър „ЗОНГ”, и се играе в Театър "Азарян". 25-годишният Боян Арсов надви другите двама номинирани - Владимир Пенев и Бойко Кръстанов. Миналата година пък Боян бе номиниран за „Икар” за поддържаща мъжка роля за образа си на Клариче в „Кралят Елен” по Карло Гоци, реж. Анастасия Събева в Театър „Азарян”.
Боян Арсов е роден на 15 юни 1993 г. в София. Завършил е НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов", специалност „Актьорство за драматичен театър” в класа на проф. Снежина Танковска. Удостоен е с наградата НАТФИЗ „Най-най-най” в категория „Актьор за драматичен театър”. Преди година и половина стана част от трупата на Сатиричния театър. Играе на сцената на Театър „София”, Открита сцена „Сълза и смях”, Младежки театър, Пловдивския драматичен театър, Театър „Азарян”.
Наричат младия талант момчето-чудо, защото за крехката си възраст е играл в над 15 спектакъла, като почти всички от тях са се превърнали в хит и билетите за постановките бързо свършват. Боян обаче е и много слънчев човек, защото винаги приема нещата с усмивка. По време на нашия разговор с актьора той бе изключително енергичен, позитивен и разбира се усмихнат. А какъв е той на сцената и в живота Боян Арсов разказа сам пред Lupa.bg в гримьорната си в Сатиричния театър.
Боян Арсов в гримьорната си в Сатиричния театър. Снимка: Агнес Методиева
- Бояне, зарадвахте ли се на Икара и какво означава тази награда за вас?
- Много се развълнувах. Зарадвах се още на номинацията. До последно не очаквах, че ще спечеля. Най-хубавото обаче е, че представлението е факт и че „Животът е сън” го има. Тази награда е висока оценка за нашата работа и за начина, по който сме създали този спектакъл.
- Погали ли егото ви престижната статуетка?
- Наградите са добра оценка на финала за нещо свършено. Те не са отправна точка. Успехът е едно коварно нещо – не бива да лежим на тази кълка…
Актьорът се радва на Икара, който тази година получи за водеща мъжка роля. Снимка: Агнес Методиева
- За вас животът сън ли е?
- Човек, който се занимава с изкуство няма как да не живее донякъде в една илюзорна реалност. Най-хубавото на театъра е тази абсолютна свобода на креативността и на фантазията, което за мен е най-ценно. Този ресурс по принцип е заложен у човека, но в театъра може да се изследва и да се използва до безкрай. Обичам да си мисля, че театърът е точно тази среда – на съня, на метафората, на красотата, на хармонията, на истината за нещата. Хубаво е понякога човек да живее с илюзиите, защото ако му ги отнемеш, той става нещастен, както в една пиеса на Ибсен.
- Прави ми впечатление, че за млад човек сте прекалено духовен. Отдадеността на изкуството, на театъра, на актьорската професия помага ли в живота или пък напротив – пречи ви?
- Понякога летя в облаците. (смее се) В работата и в професията се опитвам да бъда много честен, много искрен. За да създаваш и да изследваш едно театрално представление е нужно критериите ти да са по-високи и да са по-мащабни. Тези неща се отразяват и в суровия живот, в реалността, където законите са малко по-различни.
- С какво ви вдъхнови ролята ви в „Животът е сън”, както и самата пиеса? Бихте ли споделили как се роди идеята за самата постановка?
- Това е един изключителен текст – класическа пиеса, написана преди 400 години от Педро Калдерон де ла Барка. В нея има много мощен заряд, много сюжетни линии, както и огромен обем като драматургичен материал, който ние трябваше да адаптираме за нашето представление. Много от героите ги няма при нас и това беше най-голямото предизвикателство – да вземем този материал и да създадем едно независимо представление. В организационен, във финансов и в програмен план нещата бяха трудни. Но това ни даде още повече смелост да продължим напред, въпреки тези трудности.
Решихме да направим този класически текст в една по-алтернативна форма и отвъд класическите разбирания за театъра. Затова избрахме "Червената къща” да бъде мястото за нашето представление. От началото на март играем в Театър „Азарян” в НДК. Цялата среда на представлението е много по-условна, по-асоциативна като препратки към зрителя. В основата стои един текст, който е наситен с философски и екзистенциални проблеми, с много поезия и метафори. Това са теми, които могат да отекнат различно и да бъдат разгледани по различен начин.
Боян Арсов като Сехизмундо в „Животът е сън“ по Педро Калдерон де ла Барка, реж. Дина Маркова, Театър „ЗОНГ”
Ние се концентрирахме върху тази линия на съня и реалността, на тези две основни категории, които се пресичат може би някъде в живота. Всеки от нас иска да е по-щастлив, иска да има повече възможности, а пък в един момент се оказва, че той не е доволен от това, което му се случва. И това всъщност се случва на моя персонаж Сехизмундо. А по отношение на изграждането на ролята, аз имам интерес към тялото на актьора, като към много силен инструмент в работата му върху ролята. Телесният израз на тялото може да бъде много богат, много въздействащ, много наситен – емоционално и физически.
Всъщност ние с режисьорката Дина Маркова основно работехме върху това как самата история минава през тялото на героя – от нещата, които му се случват и ситуациите, в които попада. Как тялото реагира на тази среда, как то страда, как се вълнува, пропада или израства. На мен това ми беше много, много интересно. Да усещаш как чрез този телесен израз ти можеш да достигнеш други въздействия, което е въздействащо сигурно и за зрителя, и за актьора, който го прави. За нас беше важна тази интимност между актьорите и зрителите. Този мощен текст, тези мощни проблеми и конфликти, които се разиграват същевременно са много интимни и непосредствено до зрителя. И това, според нас, го въвлича още по-силно и го прави част от това, което се случва.
- Правите силна роля и в спектакъла „Кралят елен”, за което миналата година също получихте номинация за "Икар". Тук сте в образа на Клариче. Трудно ли се играят женски персонажи?
- Тук има една уловка – много лесно човек може да прекрачи границата и да започне да пародира. Но аз се опитвам да защитавам героя на сцената и абсолютно безкористно да се боря с това, което на него му е важно и в ситуацията, в която е. Ролята на Клариче е много малка роля в цялата сюжетна линия на представлението и на пиесата, но се получиха цветни моментни, с които всички ние се забавляваме много.
Боян Арсов в ролята на Клариче в „Кралят елен“, реж. Анастасия Събева, Театър „Азарян“
- Вие сам сте избирали дрехите за вашата героиня?
- Да, това също е едно изцяло независимо представление. Месеци наред репетирахме в един гараж в „Подуене”. Да ви призная в това има някаква романтика. Ние сме осем души плюс режисьорката и се събирахме след 10 часа вечерта, защото всеки имаше други ангажименти през деня. С абсолютно подръчни средства и материали изградихме образа на спектакъла. Това е една пътуваща трупа от артисти, които изведнъж попадат на един площад, срещат своята публика и започват да играят представление. Предложи ми се да облека един костюм, който представляваше едно зелено парче плат. Това много не ми допадна, защото все пак исках Клариче да има по-елегантна дреха. (смее се) Казах на Анастасия, че отивам да си купя един плат и помолих една шивачка да го ушие и се получи така, че всички много харесаха роклята.
- Има нещо Фелиниевско в това, което казвате.
- О, благодаря за сравнението. Покрай „Кралят елен” сме си говорили с колегите за Фелини. Фелини е любим на нашата режисьорка Анастасия Събева.
- Имате ли интерес да се снимате в киното?
- Имам много повече опит в театъра, отколкото в киното. Снимал съм малки роли в късометражни филми на някои от студентите в НАТФИЗ, но не са ме канили за някоя по-съществена роля. (смее се) Пък и лошото е, че от толкова репетиции аз не мога да ходя и на кастинги, които са важен момент.
- Вие сте от младите надежди на Сатиричния театър. Само там играете в четири постановки, отделно участвате в още седем на други сцени. Как смогвате да влезете от роля в роля, при това толкова различни?
- Много съм щастлив, че съм част от трупата на Сатирата. Това е един театър с много голяма история. Много актьори са тръгнали оттук. В Сатиричния театър има много специфичен дух и заряд за правене на театър. Щастлив съм, че играя в представления, които са различни като жанр, като стил, а пък и успявам да ги съчетая със спектакли в независимия сектор в други театри. Това мен лично ме обогатява още повече като творец, който търси своите изразни средства, своя начин на въздействие.
В ролята на Боб в "Терапевти" от Кристофър Дюранг, реж. Владлен Александров, Сатиричен театър
Обикновено зрителите припознават Сатиричния театър като място, в което искат да дойдат и да се смеят, да се забавляват по един или друг начин. Но в репертоара има представления например като „Вихрушка”, които също са заредени с тази сатира и комедия от гледна точка на съвремието ни, но пък предлагат и по-различен интелектуален и философски поглед. Хубаво е, че има възможност самите зрители да изберат и да влязат и да гледат и едното, и другото. Радва ни, че в Сатирата е пълно с публика. Хубавото е и че всяка седмица някое от представленията в Сатиричния театър пътува на турне.
- Защо се насочихте към актьорската професия?
- Честно казано никога не съм се замислял. Още от съзнателната ми възраст ми стана интересно. В семейството ми винаги са обръщали внимание на изкуството. Родителите ми, макар да нямаш нищо общо с театъра, много често са ни водили на представления, на изложби, на концерти и този заряд и тази красота и хармония на сцената още от малък са ме зареждали. След като завърших Немската гимназия в София беше най-естествено да се насоча към НАТФИЗ. Нямах търпение да дойдат изпитите. Две години бях в театралната школа към читалище „Славянска беседа”. Там ръководители ни бях Александър Беровски, Диана Досева и Светослав Добрев, които всъщност ме подготвиха за изпитите в НАТФИЗ. Аз си бях избрал материалите и нямах търпение да започна.
Снимка: Агнес Методиева
- Страхувате ли се от звездоманията?
- Не го мисля така. Вече мина известно време откакто получих наградата, мина голямата еуфория, мина празникът. Сега се надявам, че предстоят други вълнуващи проекти. Те сами трябва да намерят своя живот и да излязат на сцена, което за един артист е най-приятното.
- Какъв е Боян Арсов извън професията?
- Откакто съм завършил, театърът ми поглъща основното време. Ако не репетирам или не играя, ходя в Академията, където съм асистент на проф. Снежина Танковска. Много съм щастлив по време на тези срещи със студентите, защото аз съм завършил съвсем скоро и ми е много близко това, което те сега правят и през което преминават. Опитвам се да им помогна да открият по-прекия път до едно смислено търсене. Защото това е Академията – тази лабораторна среда, в която ти наистина можеш да опознаеш цялата ситуация на театъра, това, което на теб ти е интересно и това, което ти можеш или не можеш да правиш и да се предизвикваш, колкото се може повече. Толкова се хвърлях в Академията, че дори професорите ми казваха, че съм всеяден. (смее се) Аз им казвах: „Не, просто имам време, защо да не го направя и това, и това?!” Когато през деня ми остане повече време, което се случва рядко, се опитвам да бъда повече време с близките си хора, които ме подкрепят. Иначе много обичам да пътувам.
Снимка: Агнес Методиева
- Кои са ви любимите места за почивка?
- Много обичам морето, тази безкрайна стихия. Миналата година на 30 декември играхме „Мамма Миа”, мюзикъл на Софийската опера, в Албена. И беше чудесен завършек на годината – да чуеш тези вълни как се плискат и да си помечтаеш за Новата година. Беше много хубаво.
- Спазвате ли някакви ритуали преди да излезете на сцената?
- Концентрацията е много важен момент преди да излезеш на сцената. Всяко представление е един по своему независим свят, в който живеят по своему независими персонажи в някаква извънредна ситуация, сблъскват се с извънредни неща. Много е специфична тази настройка преди това. Винаги много се вълнувам преди да изляза на сцената. Понякога нямам нетърпение и като слушам как хората влизат в салона и как залата се пълни и по часовника се отброяват минутите до началото на представлението, имам чувството, че сърцето ми ще се пръсне. Ролята в „Животът е сън” е много интензивна и емоционално, и физически, и психически и там чувствам някакъв особен страх. Затова колкото се може по-бързо искам да започне представлението, за да мога и аз да започна да играя и да се освободя от напрежението. Много е странно.
- Актуална ли е и днес системата на Станиславски за работата на актьора?
- Съвременният театър е характерен с това, че това е една хибридна театрална естетика, в която като че ли може всичко, т.е можеш да смесиш най-различни стилове, най-различни жанрове, най-различни образи от най-различни теми от различните изкуства и да създадеш един театрален спектакъл. Всички тези системи и начини на мислене за това какво е актьорската професия, каква е същността на актьорската игра се смесват днес с модернизма. Но няма как да не взаимстваш от Станиславски, Брехт, Чехов, няма как да не взаимстваш нещо ту от единия, ту от другия в търсенето на автентична органика на актьорската игра на сцената днес.
Веднага след като завърших НАТФИЗ записах там теоретична магистратура и сега съм докторант в Академията. Теорията ми е много интересна от гледна точна на свързването й и на мисленето й през практиката, като интерпретация. Хубаво е човек да пътува и да гледа театър на място. Защото на запис е различно. Много се радвам на инициативата на Съюза на артистите и на „Варненско лято” за Световен театър в София. Хубаво е да идват трупи от цял свят и да показват своето изкуство и да можеш да видиш какво правят те.
Боян Арсов заедно с Калин Сърменов в спектакъла на Бина Харалампиева "За какво ви е Дон Кихот", поставен в Сатиричния театър
- Какво си пожелавате оттук нататък?
- Пожелавам си сценични опити и процеси, които имат залог в себе си за по-мощно търсене, за откриване на повече смисъл, а не да се осланят на една по-лесна или по-достъпна форма като възприемане и като работа. Предизвикателството и смелостта на работата в театъра е да има отправна точка, цел, критерии, които да следваш и с които да се бориш, така че да успееш да създадеш нещо по-смислено и по-богато на внушения. Това ми се иска.
- Смела мечта, имайки предвид бездуховността, която ни заобикаля.
- Трябва да обръщаме повече внимание на изкуството и като зрители. Защото ние, актьорите, също сме зрители, не сме само актьори, писатели или художници.
- Щастлив човек ли сте?
- Да. Щастлив съм, когато правя това, което обичам. Щастлив съм и когато хората, които ме обичат и ме подкрепят са около мен.
Снимка: Агнес Методиева
