Актьорът и шампион по спортни танци Георг Киряков пред Lupa.bg: Спортът ме научи как да губиш достойно, а това много ми помага в актьорството

„Пулсът на танца“ е специален филм за мен и ще се радвам хората да погледнат с други очи на спортните танци

Актуално интервю
18:15 - 24 Януари 2024
15037
Актьорът и шампион по спортни танци Георг Киряков пред Lupa.bg: Спортът ме научи как да губиш достойно, а това много ми помага в актьорството

Актьорът и шампион по спортни танци Георг Киряков е основният двигател за създаването на "Пулсът на танца" - първия игрален филм у нас, посветен на този интересен спорт. Талантливият бургазлия е възпитаник на НАТФИЗ - завършва актьорско майсторство в последния клас на известния преподавател и режисьор проф. Снежина Танковска. Георг е главен герой във филма, чиято премиера предстои скоро, той е и съсценарист и съпродуцент на продукцията.

Пред Lupa.bg актьорът сподели, че при писането на сценария е използвал случки от реалния живот, а целта му е да провокира интереса към този за момента не особено популярен спорт в България и да разкрие какво означава да познаваш тялото си и да имаш контрол над него, както и докъде се простират човешките амбиции и може ли понякога да бъдат пагубни.

Георг идва на бял свят с името си, защото е роден на Гергьовден. Той се е посветил от 4-годишен на спортните танци и тренира професионално до приемането си в НАТФИЗ. Многократно е участвал в национални и международни състезания, достойно е представял своя Клуб по спортни танци "Бургас 75" и е вдигал купата като шампион. 24-годишният Киряков в момента изцяло се е отдал на актьорската професия, занимава се с театър, с кино и с продуцентство.

Разговаряме с Георг Киряков за любовта му към спортните танци и актьорството, за предизвикателствата да си състезател по спортни танци и актьор, за допирните точки между двете професии, както и на какво го е научил спортът, което много му помага днес като артист. Говорим и какво означава да рискуваш в професията и да усещаш пулса на танца.

- Георг, „Пулсът на танца” е първият филм у нас, който разказва историята на хора, които са се посветили на спортните танци. Самият ти си се занимавал професионално със спортни танци 14 години, а сега участваш в продукцията като съсценарист и съпродуцент и изпълняваш и главната роля. С какво този филм е по-специален за теб?

- „Пулсът на танца” за мен е специален филм на много нива. Това наистина е първият филм в България, който е за спортните танци, а съзнателният ми живот е минал през тях. Роден съм в Германия и когато бях на 4 години се върнах със семейството си в България. Беше ми трудно да се социализирам с децата и родителите ми ме записаха на спортни танци и от 4-годишен до приемането ми в НАТФИЗ всеки ден по цял ден танците са били в главата ми.

Това е спорт, който не е особено популярен в България и към него няма голям интерес. И когато имам възможността да направя нещо, което най-много обичам, а то е да снимам филми, когато имам възможност първият ми филм да бъде свързан с другото нещо, което най-много обичам – спортните танци, филмът става специален на много нива.

- Как се роди идеята за филма?

- Много пъти съм си мислил да се заема с такъв филм, но никога не съм правил крачка в посока да го реализирам. Разговаряхме по темата с Юлия Порязова, която има школа по спортни танци. Тя от своя страна споделила на режисьора Георги Костов, че би било много интересно да се направи филм за спортните танци в България. Той се замисля, че такъв филм не е правен и решава да се заеме. Нещата така се завъртяха, че аз се заех да напиша сценария съвместно с Георги Костов. Но самата идея за филм за спортни танци идва от Юлия Порязова, която е майката на 11-годишната Мартина Кондаклиева. Тя пък изпълнява главната детска роля в „Пулсът на танца“.

- Лесно ли намерихте екип от съмишленици, с който да заснемете този филм?

- Основна роля за подбора на актьорите имаше Жоро Костов. Първото нещо, което беше ясно е, че филмът ще е за спортни танци и аз ще играя главната роля. Повечето актьори, които участват са актьори, с които той е работил преди. Лесно беше от гледна точка на това, че идеята лесно се продаваше и е различен проект. Повечето актьори се ласкаем, когато ни се отдаде да правим нещо различно. Защото масово продукциите се свеждат до една и съща тема, едни и същи проблеми, едни и същи конфликти, а тук темата е различна и до момента не е правена в България.

- Спортните танци означават желязна дисциплина, непрекъснати тренировки, непрекъснати състезания. В този смисъл вероятно не си имал детство като повечето останали деца, които не са се занимавали сериозно с изкуство или със спорт. На какво те научиха спортните танци и какво възпитаха у теб още в детските ти години?

- Първоначалното възприятие е, че спортните танци ми донесоха много титли, успехи и т.н. Но всъщност това са едни купи и медали, които си стоят на рафта вкъщи и събират прах. Те имат най-вече сантиментална стойност.

Но нещото, за което настина съм най-благодарен това е дисциплината, която този спорт успя да изгради у мен.

Бях дете, което от родителска гледна точка никога не е било лишавано от нищо, далеч не казвам, че съм бил разглезен.

Родителите ми винаги са се държали към мен като с голям човек. Това беше един много добър баланс. Защото аз получавах всичко, което съм искал – игри, играчки и т.н., но същевременно нямах възможността да ходя да играя нормално футбол със съучениците си. Не съм ходил по лагери, по рождени дни. В този смисъл социално не съм бил активен. Играех футбол отвреме-навреме, но скришом, защото треньорът ми тогава не ми позволяваше да играя, за да не се контузя, особено като ни предстояха състезания. Лишенията ми идваха в тази посока. Тогава не го осъзнавах и ме беше яд за това, сега обаче си давам сметка.

Моят учител в актьорската професия - проф. Снежина Танковска, Бог да я прости, на която съм много благодарен, ми беше казала, че едно от нещата, които най-много цени в мен, е изградената самодисциплина. Вече съзнавам колко ценно качество е и може би това е най-голямата награда, която спортните танци са успели да ми дадат – тази непримиримост и начин на мислене.

Работиш и не спираш, няма лигавщини – ама изморен съм, ама болен съм, ама искам на рожден ден. Имаш си цел, вървиш към нея на 100% и ти трябва да си платиш цената за тази цел. Този начин на мислене ми го даде спортът и за това съм му най-благодарен.

- Явно от спорта ти идва и амбицията да се занимаваш с няколко неща в момента – да си актьор, сценарист и продуцент.

- Има една мисъл „Който е навсякъде, е никъде.” Внимавам да не се окаже, че в един момент съм никъде. Засега поне успявам да държа нещата под контрол.


Режисьор на "Пулсът на танца" е Георги Костов, сценаристи са Георг Киряков и Георги Костов. Във филма участват Георг Киряков, Башар Рахал, Ники Илиев, Ивайло Захариев, Райна Караянева, Сара Драгулева, Любомир Ковачев, Стан Яневски и 10-годишната Мартина Кондаклиева

- От трейлъра на филма става ясно, че една от сюжетните линии е свързана с амбициозна майка, която иска детето й да стане шампион по спортни танци. В този смисъл как твоите родители се отнасяха към теб и към спортните ти амбиции?

- Баща ми винаги е бил по-амбициозният, но никога не изпадал в тези крайности, които показваме във филма. Той ме амбицираше по много градивен начин. Прототип на амбициозната майка във филма, за щастие не е нито един от моите родители. Но бидейки 13 години в този спорт, от първо лице съм виждал десетки такива случаи. Дори мога да кажа, че в известен смисъл във филма е малко по-смекчено. Виждам съм буквално зверства.

Този проблем винаги идва от майка, която е била танцьорка, на нея не са й се получили много добре нещата и сега тя иска детето й да компенсира за несбъдването на нейната мечта. А това е опасно за психиката на децата и това е масов проблем. Не мисля, че това е проблем на хората, които се занимават само със спортни танци. Това е проблем на децата, които се занимават със спорт като цяло. Спортните танци в случая са само средство, но този проблем е много по-мащабен и за него не се говори много.

- В „Пулсът на танца“ участват ли деца от школи по спортни танци и как се справиха те като актьори във филма?

- Едната главна детска роля е на Мартина, за която споменах. Тя се справя безупречно за своите 10-11 години. Мартина се държа по-дисциплинирано от по-голяма част от екипа. Ето още нещо, което подсказва защо тя е шампионка на България по танци. Нейната спортна дисциплина изиграва изключително ценна роля и в снимачния процес. Във филма има две състезания и ние имахме щастието да не ни се налага да правим възстановка на тези състезания и да наемаме статисти.

Благодарение на контактите, които все още поддържам с танцовата общност в България, имахме възможността да снимаме истински състезания с истинска публика и с истински танцьори. И много яко се получи. Това със сигурност е голям плюс за продукцията. Тази специална спортна емоция и атмосфера може да се усети само на истинските състезания, тя не може да се предаде другояче.

Георг със своята партньорка на спортния подиум Христиана Бургазлиева

- Какво за теб е най-важно в човешките взаимоотношения?

- Развивайки историята във филма в известен смисъл съм взаимствал от мои случки от живия живот. Често се случва, когато човек е амбициозен, има някакви цели, вглъбил се в тях и някак си през целия този път той в един момент забравя да обръща внимание на много по-прости неща. Това, което аз много ценя, се опитвам да го предам и във филма. Ценя, когато двама души се уважават на първо място, ценя, когато двама души могат да си кажат нещата ребром и си казват нещата такива, каквито са.

Притеснява ме, когато преследвайки нещо голямо, не успяваш да се наслаждаваш на малките неща по пътя. Тогава сякаш всичко загубва смисъл. Ако ти не успяваш да се насладиш на малките победи, преследвайки някаква обсесия по нещо по-голямо, тогава защо е цялото това нещо?

Георг Киряков и Христиана Бургазлиева от клуб „Бургас 75“ през 2012 г. вдигат купата на Първия открит турнир по спортни танци за купа Стара Загора. Двойката заема първото място в категория юноши до 13 години, стил стандарт и латино

- Намираш ли хармония между спорта и изкуството? Вероятно спортните танци са те научили на повече хъс и състезателност, но и на индивидуалност, докато киното и театърът, с които ти се занимаваш, вероятно те учат на колективен дух и общност?

- Не съм на 100% съгласен с това, което казваш и ще обясня защо.

И без спортния хъс не можеш да прокопсаш, както и без усещането за колективност. И двете трябва да ги има.

Както моят треньор казваше „Двама вече са отбор”. Така че като тренирах спортни танци до много голяма степен съм се научил на колективен дух, защото ти танцуваш с един човек в продължение на десет години, както е моят случай. Танцувах с една и съща партньорка - Христиана Бургазлиева. Прекрасен човек. Тя ми е като сестра до ден днешен. От 8-годишна възраст всеки ден сме били заедно по цял ден. На 13-14 години започнахме да ходим по състезания в чужбина сами и буквално станахме като брат и сестра.

Компромисите, които ми се е налагало да правя в танцовата си кариера, са не по-малки от компромисите, които ми се налага да правя като актьор. Танците ми дадоха този спортен хъс, но ме научиха и да губя.

До ден днешен най-оголеният ми нерв е останал именно в танцовите ми години. Аз 16 пъти съм вицешампион на България и това вице, вице, вице, повторено 16 пъти в един момент просто ми разказваше играта. Ставал съм веднъж и шампион.

Докато тренирах много ясно стоеше въпросът как човек трябва да приема загубата. Има два варианта. Първият е да се озлоби към този, който го е победил и да се настрои негативно. И само да повтаря: „Мен ме прецакаха” и т.н. Вторият вариант е да си дадеш сметка, че не си бил достатъчно добър. Но загубата е част от процеса и ти трябва да си извадиш съответните изводи и уроци от самата ситуация и това да те мотивира да бъдеш по-добра версия на себе си. Тази състезателност е изключително необходима и в актьорската професия.

- Какво имаш предвид?

- Преподавам в актьорската школа на МОНТФИЗ и на моите ученици много говоря по темата за състезателността. Споделям им, че трябва да канализират тази състезателност – т.е. не да се състезават с другите и ако изгубят кастинг да се озлобяват и да казват: „Този е такъв и онакъв”. Не, тази състезателност трябва да е насочена към теб самия. И тя да не ти дава мира да се задоволяваш с това, с което си постигнал и да си казваш, че си голяма работа. Напротив. Трябва да даваш още и още и да се развиваш. Нека погледнем обективно на нещата в нашата професия.

Всяка година като съберем колективно хората, които завършват актьорско майсторство в НАТФИЗ, Театралния колеж „Любен Гройс”, актьорско майсторство в Нов български университет, Пловдивския университет и в Югозападния университет се оказва, че годишно над 100 души стават дипломирани професионални актьори. Има ли място за тези 100 човека да започнат адекватно работа? Няма! Нито в театрите, нито в киното, нито в телевизията. От тази гледна точка ти от тази състезателност не можеш да избягаш.

В танците тази състезателност беше по-приемлива. Сякаш повечето хора, защото бяха със спортен манталитет, приемаха по-достойно загубите. Хора, които много пъти са ме побеждавали, а след това аз ги победя, са идвали при мен, стискали са ми стискат ръката и са ми казвали: „Браво! Поздравления!” Това е достойно. В спортните танци имаше някаква приемственост и хората знаеха как да губят.

Актьорът заедно с колежката си Сара Драгулева си партнират във филма "Пулсът на танца"

- А как стоят нещата в актьорската гилдия?

- В актьорското майсторство е много прогнило, ако трябва да съм честен. В момента, в който на някой му се получи нещо – вземат го я за някое представление или пък на щат в някой театър, или пък го поканят за някоя по-хубава роля в киното, веднага започва едно лицемерничене или говорене зад гърба от хора, с които сте учили заедно или се познавате добре и сте пили по барове. Ставал съм свидетел на стотици такива случки.

Целият този проблем се корени в това, че много голям процент от актьорите не са се научили да приемат загубите. Добре е, ако нещо не ни се получи, да не го разглеждаме като загуба. Аз много добре знам, че от сто кастинга я те вземат на един, я не. Ако не те вземат теб, а някой друг, значи това не е било твоето. Взимаш си изводите, развиваш се актьорски и продължаваш напред.

В този смисъл състезателността е полезна, стига да не бъде насочена с негативи към останалите. Първата реплика в трейлъра на „Пулсът на танца” е „Човек трябва да може да губи.”

- Това ли казваш на децата, на които преподаваш актьорско майсторство?

- Да, това им повтарям – че нещото, което може да те изяде и да ти унищожи актьорската кариера преди да е започнала, е озлоблението, когато не изберат теб, а изберат някой друг, който ти смяташ, че не е добър. И в момента, в който започнеш да завиждаш, да злобееш, това те изяжда.

- Кое надделя при решението ти да кандидатстваш в НАТФИЗ, а не примерно в танцова или в спортна академия?

- Нямаше колебания. Някои колеги имат готина история, свързана с приемането им в НАТФИЗ. Аз нямам. Спомням си, че някъде в 8-9 клас бях навън с приятели и си говорихме кой какво иска да следва. Тогава казах, че най-вероятно като му дойде времето ще искам да следвам в НАТФИЗ. От дете съм мечтал да бъда актьор. Много ми харесваше тази професия, но никога не съм разсъждавал по този въпрос.

Вече в 12-и клас баща ми ме попита: „Моето момче, абе ти знаеш ли, че скоро завършваш. Няма ли да кандидатстваш някъде?” И аз отговорих: „Ще кандидатствам”. И той попита: „Къде?” „В НАТФИЗ”, съвсем импулсивно отговорих аз, без да мисля много. Баща ми доста се учуди: „В НАТФИЗ? Нали знаеш, че там много трудно приемат.” „Споко, бе, баща ми”, казах му аз.

Предполагам, че доза късмет е изиграла тогава роля за моето приемане в НАТФИЗ. Защото от сегашна гледна точка като се замисля, съм се подготвял доста несериозно. Но ето, че е било достатъчно и влязох още първата година. Още от малък бях осъзнал, че ако човек иска да се отдаде на нещо, той трябва да му се отдаде на сто процента. Не приемам половинчатите неща и не мога да се занимавам с нещо наполовина. И тогава знаех, че ако реша да кандидатствам в НАТФИЗ с танците съм до тук.

Усетих, че моментът е назрял, благодарен съм на спорта за всичко, което ми е дал и ми беше много приятно да тренирам. Но знаех, че последната година, в която се състезавах, бях изгубил искрата. Имах години, в които постиженията ми бяха на световно ниво. Изгубих нещото, което ме водеше.

Актьорството не е пример за нещо, което ти носи сигурност, но пък в България да се занимаваш със спортни танци граничи с безумие. Манталитетът на повечето българи е такъв, че те подхождат към този спорт с недоверие, смятат, че е женски спорт. Към него няма особен интерес и няма перспектива тук. Дай Боже с този филм да успея да запаля поне пет човека по този спорт. Това ще ме направи щастлив.

- Вълнуваше ли се, когато започнахте снимките на филма?

- Аз бях толкова шашнат, защото тъкмо бях завършил НАТФИЗ и бях спечелил кастинг за Русенския театър. Още не бях започнал репетиции, но вече си бях подписал договора за щатен артист и знаех, че ще заминавам за Русе. И в един момент нещата се обърнаха – за отрицателно време ме поканиха за главна роля във филм, за който мечтаех. Нямаше сценарий и нямаше пари за филма и аз трябваше да се заема с писането на сценария и да стана и съпродуцент. Не сме кандидатствали в Националния филмов център. Филмът е заснет с частно финансиране срещу продуктово позициониране.

Още не си бях поел въздух от факта, че заминавам за Русе и дойде проектът „Пулсът на танца“. Бях много щастлив, че ще работя в Русенския театър и че веднага след завършването си си намирам работа по професията, а не започвам като барман. Не че имам нещо против барманите, но все пак не съм завършил НАТФИЗ, за да съм барман. Директорът на Русенския театър обаче ми каза: „Георг, избирай – или ще си в театъра, или ще си правиш филм. Няма как и двете”. Аз бях разпределен за един спектакъл, чиято премиера предстоеше след два месеца, но бях поискал отпуска от месец и половина. Но както се казва: „Не може и вълкът да е сит, и агнето да е цяло.“

Реално имах две опции – да започна сигурна работа на щат в театъра, щях да имам репетиции, представления. Другата опция бе да играя главна роля във филм, за който няма сценарий, няма пари и аз трябва да осигуря и двете. Нямам проблем с взимането на решения. Много лесно взимам решения.

Знаех, че ако остана в театъра ще започна да си задавам въпроса: „Какво щеше да стане, ако бях опитал?” А знаех, че ако започна с филма и се проваля ще си кажа: „Поне опитах.” Винаги предпочитам да рискувам в такива ситуации и ако наистина искам нещо да знам, че съм опитал.

- И ти избра да скочиш в дълбокото и да се заемеш с първия си игрален филм.

- Като казвам, че предпочитам да рискувам, не означава, че съм безотговорен. От рискове до рискове има разлика. Но не може да се целиш някъде нависоко и да не рискуваш. Баща ми от малък ми повтаря, че няма нищо фатално. Ударите на живота в повечето случаи не са фатални и няма страшно да се рискува, особено когато разполагаш с младостта си. Живот и здраве имам времето, енергията и мотивацията да се изправя и да продължа пак. Какво толкова може да се обърка?

Ще се върна към темата за амбициозните родители – много пъти амбициозните родители са искали да направят нещо, не са имали смелостта да го направят, защото не е изглеждало сигурно и цял живот след това си повтарят въпроса: „Какво щеше да бъде, ако го бях направил?”. И един ден карат децата им да го направят вместо тях, защото те не са имали смелостта да го направят. Аз съм на 24 години, ще тръгна да правя филм, да кажем, че не успея. Чудо голямо.

Винаги гледам да действам смело и да предприемам рискове, ако наистина нещо истински искам. Това е въпрос на избор. Колко пъти ще ти се отдаде възможност и ще те потърси някой да играеш главна роля във филм, за който си мечтал? То е създадено за мен и аз да кажа: „Не, не, сега няма, защото не е сигурно.” Не мога да си представя такъв отговор. Е в крайна сметка не отидох в Русенския театър.

Когато човек иска да постига някакви големи неща няма как хем да ги постига, хем да не предприема никакви рискове. Това е невъзможно. Ако избираш някаква постоянна сигурност ти никога няма да можеш да следваш мечтите си. Трябва да се рискува и трябва да си наясно, че вероятността да се издъниш е огромна. Но въпреки това даваш сто процента от себе си, отдаваш се на максимум и дори да не стане, това е някакъв опит. Важното е, че си опитал.

- Кога е премиерата на филма и кога тръгва по кината?

- Филмът ще бъде пуснат по кината в цяла България от 9 февруари. Община Бургас е наш основен спонсор и преценихме, че предпремиерата ще е в Бургас на 1 февруари в НХК. Гала премиерата е в София на 7 февруари в Мол България. Ще гледаме с колегите актьори да представим филма и в други градове и да обиколим страната за срещи с публиката. Имаме вече покана за участие и от фестивал в Америка.