Актьорът Стефан Попов пред Lupa.bg: Аз съм от онези безумци, за които театърът е голямата любов

Стефан Попов е сред най-уважаваните актьори в арт гилдията. С талант, с професионализъм, със специфичен тембър на гласа, с харизма и със сърдечност си е извоювал авторитет, благодарение на който и режисьорите, и колегите му с радост и с лекота работят с него. Роден е през 1947 г. в София. Завършва ВИТИЗ през 1975 г. в класа на известния режисьор, театровед, драматург и педагог проф. Боян Дановски. Работи в театрите на Кърджали, Ямбол, Пазарджик. Вече 38 години е част от трупата на Драматичния театър в Пловдив "Н.О. Масалитинов" и е смятан за негов доайен. Има над 130 театрални и над 20 филмови роли. На сцената в града под тепетата през последната година играе в спектаклите "Да се провреш под дъгата" от Георги Марков, в "Боряна" от Йордан Йовков и "Евридика в подземния свят" от Сара Рул.

Миналата година Стефан Попов дебютира на столична сцена - в Сатиричния театър, където участва в спектакъла "Без задръжки", който преди пандемията се игра при препълнен салон. Разписал се е с роли във филми и телевизионни сериали, сред които „Авантаж“, „Мадам Бовари от Сливен“, „Време за жени“, Църква за вълци“, „7 часа разлика“, „Шменти-капели“, "Житие и страдание грешнаго Софрония“, "Часът на моето убийство“, „Аз видях Рая“ и др.

Стефан Попов е известен и като най-добрия Стефан Стамболов в българския театър и кино. Не само заради визуалната си прилика с един от апостолите на Априлското въстание и министър-председател на България, актьорът прави запомнящи се роли в образа на Стамболов. Емблематични са участията му в спектакъла "Възход и падение на Стефан Стамболов“ от Стефан Цанев, под режисурата на именития Асен Шопов, както и в представлението „Олимпий или реквием за приятеля“ от Пелин Пелинов на режисьора Здравко Митков. Стефан Попов е Стамболов и в телевизионната постановка на Николай Георгиев "Часът на моето убийство". Спектакълът имаше и своя театрална версия.

Стефан Попов преподава актьорско майсторство в Пловдивския университет и вече 35 години ръководи "Театър без диплома" при Народно читалище "Иван Вазов" в Хисаря, където е режисирал десетки постановки. Ръководи и самодеен театрален състав в Ракитово. Носител е на три национални награди за театър, на Награда на Министерство на културата, два пъти е лауреат и на Наградата на Пловдив.

- Г-н Попов, взехте ли си вече глътка въздух след отварянето на театрите и постепенното връщане към нормалността след месеците на безпрецедентна социална изолация?

- Затворен театър е много пуста работа. Много тежко е да го видиш. След края на извънредното положение в средата на май влязох в най-стария драматичен театър в България – Пловдивския, с маска, беше ми малко странно. Все още не смеем да се доближим един до друг.

Да не прегърнеш колега актьор или съпричастен към общото театрално дело за мен е много трудно. Но вече все пак се усеща глътката въздух. Актьорите сме готови за всякакви ситуации. Лично аз погребах майка си и вечерта имах представление. В никакъв случай не искам да изглеждам като герой.

Много хора с температура и болни са играли и са се качвали на сцената, само и само да не падне представлението и публиката да не бъде разочарована. Един прочут актьор от близкото минало - Цвятко Цвятков бил болен от рак, но въпреки това идвал всяка вечер да си играе представлението в Пловдив. Ние сме безумци в това отношение. Уви, това носи сериозни последствия за нас, актьорите. Сега обаче ситуацията е по-различна - тази зараза е по-опасна от другите и ние трябва да се пазим. А иначе и аз, и всички колеги безкрайно страдахме от затварянето на театрите. Слава Богу, че те вече работят, макар и с намален капацитет.

-  Откъде идва тази безумна енергия, която вие и част от вашите колеги притежават? Понякога забравяте за болестта, за личните проблеми и тревоги и се изправяте пред публиката и давате всичко от себе си.

- Вероятно тази енергия ни е чипирана. (смее се) Тя, разбира се, не се отнася за всички, Има и такива мърди в съсловието. Аз не съм се спрял от толкова години. Както ми казват някои колеги: „Ти ще надминеш Матей Миткалото“. Защото пердаша за Сливен, пердаша за Хисаря, но не на почивка, а по работа. Ходя непрекъснато до София. Слава Богу, че Калин Сърменов ми гласува доверие и ми даде възможност на 72 години да дебютирам в Сатиричния театър. Стъпих и на софийска сцена с „Без задръжки“. Много от актьорите, които жадуват работа извън столичните театри и чакат някой да ги покани, не притежават тази енергия, но това е Божа работа.

За мен периодът на социална изолация, когато нямах работа, беше страшно тежък. Приятели ми се обаждаха непрекъснато и ме питаха: „Абе, как я караш, ти, който не си се спрял?“ Аз използвах времето да прочета страшно много книги, които не успявах да прочета. Приятелка от Канада ми изпращаше линкове към онлайн спектакли на Метрополитен опера, които се славят с висок професионализъм. Тези хора и играят, и пеят. Гледах „Бохеми“, „Турандот“, „Сватбата на Фигаро“ и др. Еталон за изкуство. Моя колежка от Пловдивския театър - Елена Кабасакалова ми изпрати линк да гледам онлайн спектакъл „Три сестри“ на Чехов, постановка на театъра в Новосибирск с режисьор Тимофей Кулябин, в който участват неми актьори. Ето това ме порази. Това да постигнеш атмосферата на Чехов с неми актьори само с жестове и с присъствие – ето я аурата на добрия творец. За мен това беше изумително представление.

Стефан Попов в ролята на бащата на Милчо Левиев във филма на Андрей Чертов, посветен на джаз легендата "Silent Movie"

- Какво си помислихте в първите дни на извънредното положение? 

- Аз просто не вярвах, че това може да се случи. След като видях декларациите и КПП-та разбрах, че това извънредно положение е реално. Според мен това не беше нарушение на човешките права, защото то бе въведено в името на това да не се разнася заразата. След това почувствах адската необходимост да изляза не само до аптеката или до магазина, а да вляза и в салона на театъра, защото Пловдивският театър, освен че е първият професионален театър, но тук са преминали и плеяда български актьори. На входа ние имаме едно пано, направено от художника Йоан Левиев, където може да се видят вече неизвестните творци. Техният дух е тук, те витаят в този театър.

Както казваше режисьорът Николай Люцканов „Ако в един театър няма раздели, няма любов, а всичко си върви нормално, то това какъв театър е?!“ Тази липса на въздух ми пречеше. Затова с вълнение пристъпих в театъра след дългата изолация. А как мечтая и за въздуха на Сатиричния театър. Надявам се да няма втора жестока вълна и през есента нещата вече да се нормализират.

Актьорът в кадър от филма "Silent Movie"

- Роден сте в София, учил сте в Сливен, откъдето е и вашият род, сега живеете в Асеновград, играете в Пловдив и в София. Как преминава вашето житейско и творческо пътешествие през тези градове?

- Явно от самото създаване съм бил доста крив, защото при раждането ми в София съм се обърнал обратно. (смее се) Произлизам от стар и сериозен сливенски род, но съм се родил в София, тъй като по това време родителите ми са работили тук. Дядо ми Йордан Попов е бил кмет на Сливен в периода 1936-1941 г. и според старите сливналии е направил страхотни неща за града. Гордея се с неговите постижения и че съм негов внук. Когато с брат ми се разхождахме по улиците на Сливен старите сливналии казваха: „Това са внуците на Йордан Попов“ и ние се чувствахме много горди. Е, какво по-хубаво от това? Не хвърлят камъни след нас, нали?

Баща ми Любомир е юрист, както и дядо ми. Татко беше социалдемократ по убеждения. През 1947 г. на 50 метра от сливенската къща, когато съм бил едва на 6 месеца, го арестуват и той потъва в лагерите за 4 години. Лежал е в в Куциян и в Богданов дол но никога не ни е разказвал за концентрационните лагери. В никакъв случай не искам да изглеждам дисидент и не на това се дължи щастливата ми творческа биография. Ще вметна, че един известен писател, на когото не искам да споменавам името, защото е покойник, ми беше казал: „Е, аз ако имах твоята биография, каква страхотна кариера бих направил.“ Майка ми Мария беше завършила немска филология, тя беше учителка, но поради репресиите срещу баща ми беше принудена да работи в една гладачница като гладачка. Брат ми е математик, той е един от най-добрите математици, кръстен е на дядо ми Йордан Попов.

Попов в моноспетакъла "Аз, актьорът? Брат ми уби президента" по пиесата "Трагикът" от Родни Лий Роджърс, режисьор Петър Карапетков, Пловдивски драматичен театър

Аз се насочих към театралното изкуство. В нашия род нямаме актьори. Трудно влязох във ВИТИЗ. Той се водеше идеологически институт. Дали историята на баща ми и на дядо ми ми пречеха, но изкарвах всички изпити, а не ме приемаха. Накрая им дойдох до гуша. На петата година ме прие проф. Боян Дановски – доайенът на българския театър. Явно си каза: „От този няма спасение, дайте да го вземем“. И така влязох и започнах да уча занаята. Първоначално бях разпределен в Кърджали, където играехме по шест постановки. Не сега като младите, които предпочитат да стоят в София за една реклама и правят какви ли не компромиси само и само да се появят някъде и някой да ги види. За голямо съжаление в София е всичко. В Пловдив няма и една телевизия. Има една обществена. Аз поех по пътя на разпределението, но това беше много полезно. Имаше добри режисьори и те идваха при нас в извънстоличните театри. Играл съм в Ямбол, в Пазарджик.

И ако една актриса от Пловдивския театър, с която бях в близки взаимоотношения, не беше огласила, че ако не ме вземат в трупата, тя напуска и отива в Пазарджик, може би нямаше да ме назначат. (смее се) Актьорството е благословена работа. Учиш занаята, минаваш през какви ли не обстоятелства, научаваш се на колективно творчество, защото театърът е колективно изкуство. Аз попаднах в Пловдивски театър и съм много щастлив, че играя тук толкова години. Тук е имало и сега има великолепни колеги. Според Леон Даниел, царство му небесно, един от гениалните български режисьори, не е полезно да стоиш дълго време в един театър, защото свикваш като кокошка в курника си. Но тук ми е добре, съдбата ми даде възможност да работя в "Театър на маса", основан от Николай Георгиев. Имал съм прекрасни мигове в театъра, имал съм и много тъжни, когато представлението не се получава.

Заедно с Ивана Папазова в спектакъла на Иван Урумов "Есенна соната“ от Ингмар Бергман, Драматичен театър - Пловдив

- Явно талантът ви е надделял над идеологическата ви ненадежност и сте приет във ВИТИЗ.

- Благодаря ви за оценката. Нямах никакви белези – нито съм сляп, нито куцам. Бях здрав. Но след като четири години не ме приемаха на петата си позволих да помоля народния артист Асен Миланов, един от моите идоли в българския театър, да ме подготви, макар че самият аз се чувствах подготвен за изпитите. И така аз отново се явих като бях подготвил да рецитирам стихове от Робърт Бърнс, а от прозата бях предпочел Йордан Йовков и Джани Родари. Бачо Асен Миланов с характерния си глас ми каза: "Виж какво, тъй като си нисък, плешив на всичкото отгоре, трябва да намерим таланта". (смее се) На петата година преподавателите ми откриха таланта и ме приеха. (смее се)

На всичкото отгоре, с моето безочие и добивайки самочувствие, след като в четвърти курс станах и първенец на курса, попитах Боян Дановски: "Защо, другарю професор, първия път не ме приехте?" Може ли да си представите? Аз, пигмеят, да задам такъв въпрос на проф. Боян Дановски! Той ме погледна с небесно сините си очи и каза: "Винаги стават грешки, моето момче." В курса бяхме заедно с Павел Поппандов, Мария Статулова, Уляна Стойчева, царство й небесно. Всички те направиха страхотна кариера, както в киното, така и в театъра. 

Стефан Попов в спектакъла на Пловдивския театър "Човекоядката" по пиесата на Иван Радоев и под режисурата на актьора Тодор Колев

- Явно сте били без задръжки. 

- Благодаря ви за този коментар. Напротив, страхотни задръжки имах през целия живот. Моите родители не ме притесняваха. Само един път баща ми каза: "Защо не се опиташ да запишеш право?" Отговорих му: "Как ще запиша право, та вие защитавате убийци!" А той ми каза: "Във всеки човек може да се намери зрънцето човещина. Ние това защитаваме." Докато опитвах да кандидатствам във ВИТИЗ бях строителен работник. След това отидох стажант-актьор в Михайловград, сегашната Монтана, и там се срещнах с колосите на българския театър. Оттам ми е преклонението и приятелството с Асен Миланов, Иван Кондов, Андрей Чапразов. Великолепни български актьори. Таланти! Те се бяха наситили на София и бяха тръгнали да раздават изкуството си в по-малките театри. След като кандидатствах във ВИТИЗ за последен път, защото ми изтичаха годините, тогава можеше да кандидатстваш до 25 години, Иван Кондов ми каза: "Не отивай, моето момче, във ВИТИЗ, ще те развалят." Аз му казах: "Но аз съм приет при проф. Боян Дановски." "А там може", каза ми Иван Кондов.

Актьорът в постановката на пловдивската Мелпомена "Великите любовници" от Владимир Котенко, режисьор Красимир Ранков

- Защо избрахте да живеете в Асеновград, г-н Попов?

- Може би майката на моя син ще се обиди на моите думи, но аз там пребивавам. Имаше един момент след човешка трагедия, която се случи в живота ми, когато исках да избягам, да ме няма. Аз бях на границата да напусна и театъра и тогава режисьорът Христо Церовски ми каза: "Само работата може да те спаси." И тогава реших да отида в Асеновград. Градът е великолепен и е много по-жив в момента от Сливен, който се славеше с патриархалната си култура, с интелектуалците си. В Асеновград се роди детето ми, там живее и майката на сина ми. По време на социалната изолация бях принуден да остана в Асеновград. Даже майката на моя син каза един ден: "Ей, ти най-сетне намери възможност да бъдеш два месеца в Асеновград". (смее се)  

- Г-н Попов, в тези нелеки времена за България, бих искала да ви помоля да коментираме личността на Стефан Стамболов. Неслучайно ви питам за Стамболов, тъй като вие многократно сте влизали в ролята на този голям български държавник, изчели сте много материали за него, познавате детайлно живота му. На 6 юли се навършват 125 години от трагичната му смърт. Какво е за България Стефан Стамболов? В какво се състои величието и трагизма на този голям държавник?

- Стефан Стамболов за мен е една изключителна личност - апостол по време на Априлското въстание, преминал е през Руско-турската освообдителна война, още като студент е избран за депутат, за да стане най-младият български премиер. Един ден татко ми даде книгата на Симеон Радев "Строители на съвременна България". Каза ми: "Прочети там повече неща, отколкото има в учебниците по история." И тогава аз за първи път се срещнах със Стефан Стамболов. Тогава той беше кауза пердута за България. Неговото име не се споменаваше. Понеже имах визуална прилика със Стамболов, а както знаете в киното е важна визуалността ме пробваха за ролята на Стамболов в сериала "Записки по българските въстания". Много се надявах да ме вземат, аз вече знаех много за него. Но Георги Мамалев ми отмъкна тази роля. Да е жив и здрав.

Продължих да чета много за Стамболов и вече, когато бях в Пловдив ме поканиха за ролята на Стамболов в спектакъла "Олимпий или реквием за приятеля“, който режисьорът Здравко Митков поставяше по пиесата на Пелин Пелинов. Тя е посветена на трагичните взаимоотношения между Стефан Стамболов и майор Олимпий Панов. Двамата са приятели, съратници от бунтовническите времена по време на турското робство. Стамболов обаче издава смъртна присъда на Олимпий Панов, понеже майорът е участвал през февруари 1887 г. в неуспешния бунт в Русчук на офицерите русофили срещу режима на Стефан Стамболов и останалите регенти, които управляват Княжество България след абдикацията на княз Александър Батенберг. 

Стефан Попов в ролята на Стефан Стамболов в постановката "Часът на моето убийство" на режисьора Николай Георгиев 

Тогава с разрешението на втория секретар на БКП по идеологическите въпроси в Пловдив ме допуснаха до литературата, която ми беше необходима. Прочетох подробната биография на Стамболов. Изчетох абсолютно всичко и изведнъж усетих цялата трагедия - това е и човешка, неслучайно в живота родът му остава без поколение, и обществена. След смъртта му той оставя четири деца сираци и нито едно от тях не създава потомство.

Особено знаменателен е този факт с опикаването на гроба му. Какво кощунство само! Уви, българският народ го може това. След погребението гробът на министър-председателя е осквернен. 16 рани и две избодени очи. Така българите се отблагодаряват на човека, борил се за независимостта на България. По пътя към гробищата се разиграват гнусни и нелепи сцени. Едни пикаят на гроба, други обиждат съпругата му Поликсена.

За мен най-важното му дело е, че Стамболов поставя България на картата на Европа, прескачайки почти един строй - от феодален да минеш направо в друг коловоз - това е страхотно икономическо постижение. Обвинен е, че е изнасилил 20 проститутки в "Мулен руж." Но това не е сериозно. Обвиняват го и че купува много земи, на което той казва: "По-добре да ги купя аз, българинът, отколкото да ги заграби евреинът, или руснакът." 

Паметникът на Стефан Стамболов в градинката "Кристал" в близост до мястото на ул. "Раковски", където на 3 юли 1895 г. е жетоко посечен българският държавник

Стамболов обаче най-неочаквано е проявявал и човечност. Да, той изпраща на смърт Олимпий Панов и Коста Паница, но веднъж докато е начело на една процесия заедно с княз Фердинанд, той вижда едно куцо врабче. Стамболов спира шествието, отива и прибира птиченцето в пазвата си. Дали това е истина или легенда, един Господ знае, но ако е истина, дай Боже да е истина, това говори за страхотен дух.

За мен Стамболов е най-добрият министър-председател на България. Знаете думите на дядо Славейков, който през 1871 г. среща Стамболов и го описва по следния начин: "Днес се срещнах с едно момче на 16 години, Стефан Николов от Търново. Говори ми три часа. От очите му пламък изкачаше. Сега вече повярвах, че България ще се освободи.” Страхотен образ, но за голямо съжаление времето му е отминало и вече никой няма да поставя пиеси за него. 

Николай Георгиев засне по сценарий на Христо Даскалов телевизионен театър за Стефан Стамболов, в който имах честта да участвам. Според това беше страхотна постановка. Но уви не се излъчва изобщо. За мен тези годишнини, които отбелязваме - и рождението, и смъртта на Стамболов, са само да се отчете някаква дейност. Никой не си прави изводите какъв държавник е бил той. 

Стефан Попов в ролята на Философа в пиесата на Георги Марков "Да се провреш под дъгата“, поставена в Пловдивския театър от режисьора Асен Шопов

- Когато вие водите церемонии в Пловдив за Деня на Съединението - 6 септември или пък възпоменателни церемонии за Стефан Стамболов си личи, че се вълнувате. Емоцията ви е голяма.

- Много ви благодаря. Но не е хубаво да си личи, защото не съм се пресътворил в Стамболов. На последната засега церемония в Пловдив като почнах да говоря и усетих как колената ми олекват, разклатиха се и аз се хванах за микрофона. За пръв път ми се случи.

В постановката „Обществен враг“ от Хенрих Ибсен под режисурата на проф. Здравко Митков в Пловдивския театър

- Има една много силна негова реч от юли 1878 г., след Берлинския договор, в която той казва следното: "Защо ни разсякоха на пет къса? За да ни направят повече сакати, повече недъгави и немощни, да ни направят да се влачим вовеки и да прекараме един жалък, тежък национален, политически и исторически живот! Да бъдем ние политически просяци – божаци, и да живеем от милостинята, от трохите, от подаянията политически, от благодетелството и кефовете дипломатически на европейската дипломация, додето бъдем отново поробени. (...)  Нека не приемем Берлинския договор! Нека извикаме високо, високо, да ни чуе Европа и нейните дипломати и владетели: „Вие ни сякохте, без да ни викате, без да ни изслушате, без да ни кажете вината, поради която ни сечете. Но ние ви казваме: боли, боли и мъчно… Дайте ни нашето общо отечество, каквото то бе определено от вашата конференция в Цариград и каквото то бе създадено на Сан-Стефанския договор!“ По трагична ирония на съдбата 17 години след тази реч самият Стамболов е съсечен.

- Да, това е неговата страхотна реч в Народното събрание, когато е едва на 29 години. Това ми е любимият монолог. Да, уви, Стамболов също е съсечен. Стамболов неслучайно е съсечен. Последните му думи са: "Стига, бре, не ви ли стига, бре!" Не бих казал, че Стамболов за мен е светец. Кочо Честименски като убива децата си, светец ли е според каноните на църквата?! Не е. В началото, когато се появи един филм на Светослав Овчаров "Стефан Стамболов - съзидателят и съсипателят" аз си казах "Как съсипател?" Но с течение на времето осъзнах, че е имало и съсипващи моменти. За мен обаче все пак той е съзидателят. Другото понятие "съсипателят" може да мине в скоби. 

- Г-н Попов, вие сте и преподавател в Пловдивския университет, а в Хисаря водите "Театър без диплома". Какво ви дава общуването със студентите?

- В Пловдив попаднах като преподавател по покана на прекрасния актьор и майстор на словото Иван Налбантов. Той ми каза: "Аз не съм доцент, аз съм актьор." С него сме снимали заедно в сериала "Църква за вълци" и веднъж по време на снимки забелязах, че той ме наблюдава внимателно. После ме покани да бъда негов асистент. За мен това е голяма радост, защото преподавателската дейност е сложна работа. По някакъв начин ти трябва да създадеш вкус на тези хора - за съжаление все повече и повече системата го опровергава. Но излязоха страхотно качествени деца, които вече са по сцените и се надявам, че с помощта на бате Иван и с моя донякъде, те допринасят за добрия вкус на българския театър. Да работиш с млади хора е страхотно - това е обмяна на кръв - ние с нашия опит, те с тяхната младост и неопустошение все още. Прави ми обаче впечатление, че младите от ден на ден стават по-мързеливи. Гледаш го талантливо, а се явяват все по-неподготвени за репетиция. 

Актьорското е много сложна професия. Няма друга професия, освен тази на актьора, в която за два часа ти да се преоблечеш и да бъдеш друг, да излезеш от статуквото. Благодарствена и божествена работа! Но това изисква страшно много труд, който не винаги се отплаща. Мъчиш се, мъчиш се и накрая някой казва: "И какво от това? То нищо не излезе!" Я да си карам аз по-спокойно.

Не мога да понасям пиеси, в които все повече и повече вътре се шири веселбичката, вкарват се грозни похвати стил Слави Трифонов. Това нещо не мога да го търпя и за мое съжаление, аз съм мазохист, гледам да стоя до края на представлението, но понякога си излизам отвратен и то демонстративно. Но виждам, че има тенденция и то от доста години да се завладеят дребнавите стремежи на публиката. Да, това е вид възпитание. Убеден съм, че в театър трябва да влизат хора, които трябва да бъдат отдадени на театъра, с лишения, с липса на семейство... Кой актьор е задоволен с изключение на халтураджиите и тези във веселяшкия бранш. 

Изпитам страхотно уважение към тружениците на българския театър - способни актьори, които се трудят като пчелички всяка вечер, пътуват, за да могат да закърпят положението. Говоря за сериозните актьори, които получават по 650-700 лева заплата и чакат ДМС-та, ако изпълнят плана. Поклон пред тях! Мисля, че и моят живот беше сред тях. Великолепни колеги в Пловдив, великолепни колеги в Сатирата. Пристъпих с такъв страх в София. Калин Сърменов ми каза: "Ти отдавна заслужаваше да бъдеш на софийска сцена." Но не само софийската сцена е показател за добри актьори. Безкрайно благодаря на директора на Сатиричния театър. Той просто ме хвана за ушите и ме пусна и се надявам, че без задръжки застанах на сцената, за да играя в "Без задръжки". За мен това е представление с вкус и със страхотни колеги актьори под режисурата на великолепния Антон Угринов. И се надявам скоро пак да го играем при пълни салони без ограничения. 

Заедно с Борислав Захариев в комедията "Без задръжки" от Жорди Галсеран на режисьора Антон Угринов в Сатиричния театър 

- От думите ви разбирам, че не приемате участието на актьори в телевизионни игри, реклами и във веселяшки представления. 

- В никакъв случай не съм против. Трябва да има забавен материал, но не долнопробен, не с простащина, агресия. Гледах някои български сериали. Гледаш вътре блестящи актьори, получили  популярност. Но няма ли някой да направи филм за нещо светло?! Не говоря за американския принцип всичко с "хепи енд", но все пак да има надежда. Тук няма надежда. Тук всичко е бой, мутри, свински взаимоотношения, печалбарство. Не ни е все пак такъв животът. В никакъв случай. Има и светли моменти. 

Стефан Попов получава Наградата на Пловдив от директора на Драматичния театър "Н.О. Масалитинов" Кръстю Кръстев

- Какво е вашето мнение за онлайн представленията и може ли да заменят магията на истинския театър?

- Не, по никакъв начин не могат да заменят магията. Ако ти не заковеш зрителя за стола, емоционално и духовно и да видиш този резултат, значи не си успял да постигнеш магията. Аз и затова вече рядко ходя на кино. Не може да гледаш прекрасен филм и някой до теб да дъвче краставица, а друг да яде пуканки до ухото ти. Въздействието върху публиката е важно - да чуваш възгласа й или пък тишината, в зависимост от това как си подействал емоционално, както беше казал Гьоте: "О, миг, прекрасен, спри!" Това е вълшебството на театъра. Неслучайно то е два часа и после изчезва. Но както ми каза прекрасният скулптор Рангел Стоилов: "А не, не изчезва, флуидите вървят някъде и оп ще кацнат в сърцето на някой." В това е и прелестта на театъра. Два часа да си в контакт с тези хора. Кой каквото може ще вземе. Но да, по време на изолацията такива представления бяха необходими. Ако нямаше такива онлайн представления как щях да гледам оперни спектакли от Метрополитен? 

Но да пиеш ракия и да си ядеш шопската салата и да гледаш Чехов мисля, че не става. Не би трябвало да е възможно.

Стефан Попов в „Живите от мъртвата махала“ от Петър Анастасов, режисьор Николай Ламбрев, Драматичен театър - Пловдив

- Театърът е най-голямата ви любов.

- Да, за съжаление. Или пък за щастие... Майката на моя син ми казва: "Ти даже и дете, и съпруга нямаш и нямаш нищо друго освен театър". Да, наистина донякъде е така, но не съвсем. За мен театърът е всичко, което бих дал и имам възможност все още да дам, както и той ми дава. Направих един моноспектакъл, за голямо съжаление публиката не го прие, така както очаквах. Казва се "Аз, актьорът? Брат ми уби президента". Пиесата е посветена на Едуин Бут, чийто брат Джон Бут убива американския президент Абрахам Линкълн, само и само да стане известен, защото брат му е изключителен актьор и той също иска да е известен артист. След представленията аз не бях адекватен поне половин час. Моноспектакълът падна на 12-то представление. Явно, че ние не сме си свършили както трябва работата с режисьора Петър Карапетко. Но имаше зрители, които ме чакаха отвън след представление. Не да ми искат автографи, а само да ми кажат две-три думи. Лицата им бяха променени, вие знаете ли какво щастие е това - да видиш променени лица след добре свършена работа. Ето това е мисията на театъра. Дай Боже да има все повече и повече постановки, след които да излезеш развълнуван. 

- Благодаря ви, г-н Попов за вашата изповед пред Lupa.bg. Пожелавам ви театърът по-бързо да се върне към нормалността и ви желая искрено пълни салони.

- Аз ви благодаря, че си открих душата. Рядко се случва. Леон Даниел казваше: "Абе ние не сме истински хора. Ние, играейки, постепенно придобиваме част от други образи и не можем да бъдем искрени." В случая аз бях истински и искрен. Вие ме провокирахте към това. И до нови срещи в театъра!

Снимки: Драматичен театър Пловдив,
Сатиричен театър и Андрей Чертов