Актьорът Теодор Каракачанов пред Lupa.bg: Симпатизирам на злите герои и търся чара във всеки злодей

В Созопол Доси Досев ме срещна с поезията на Христо Фотев и затова посвещавам спектакъла „Жив“ на двамата творци

Актуално интервю
11:00 - 11 Ноември 2022
5622
Актьорът Теодор Каракачанов пред Lupa.bg: Симпатизирам на злите герои и търся чара във всеки злодей

Поетична вечер със стихове на майстора на изящната лирика Христо Фотев ще се състои на 14 ноември, понеделник, в новото театрално пространство в София - I AM Studio на ул. "Георги С. Раковски" 149. Събитието е в памет на големия приятел на Фотев и бохем - актьора от златното поколение на българския театър и кино Доси Досев, който ни напусна преди два месеца. Автор на творческия проект е младият и даровит актьор Теодор Каракачанов, който заедно със своите колеги от класа на проф. Снежина Танковска и нейния асистент Боян Арсов се дипломира преди дни в НАТФИЗ. 

Накъде в професията би искал да поеме 23-годишният Теодор Каракачанов и защо първият му проект като дипломиран актьор е поетичният спектакъл "Жив"? Защо момчето, родено в Созопол навръх Никулден, предпочете сцената пред корабите и риболова? Как младият актьор възприема актьорската професия и кои са неговите учители и ментори в актьорството? Какви роли го привличат и какво търси в героите си? Това са част от въпросите, които коментирахме с Теодор Каракачанов в навечерието на първия му премиерен проект след завършването на НАТФИЗ.

 - Тео, ти си режисьор на спектакъла „Жив“ по стихове на Христо Фотев, като поетичната вечер на 14 ноември ще бъде посветена на актьора Доси Досев, който скоро напусна този свят. Какво те свързва с тези двама големи творци?

- Думата режисьор звучи малко претенциозно в моята представа за това, което правим. Затова по-скоро се представям като ръководител на този проект, който заедно се опитваме да изграждаме и създаваме. Познанството ми с Доси и Фотев е дълга история назад във времето и започна преди десетина години. Бях ученик в училището по изкуствата в Бургас и там също учих актьорско майсторство.

Досьо пък е мой съгражданин от Созопол. Макар че е роден в София, той се смяташе за созополчанин. Имах доста неформални срещи с него в известното му дворче в къщата му край морето в Созопол на по винце, рибка и там се събирахме и четяхме поезията на Христо Фотев.

Досьо ме подготви за Националното училище за музикално и сценично изкуство в Бургас и разбира се кандидатствах със стихотворение на Фотев.

И още от тогава Досьо запали интереса ми към този поет. Христо Фотев не е поетът на сладникавите думи, не е сантименталният поет. Разговорите ми с Досьо за Христо Фотев, за преживяванията му и за срещите му с поета някак си изградиха в съзнанието ми една осанка за този човек, различна от общоприетите клишета за него като бохем.

Теодор заедно с Доси Досев в къщата на големия актьор в Созопол

Срещите и разговорите ми с Досьо за поезията и изобщо за изкуството, както и това, че поезията не бива да се разглежда от позицията на актьора, който изпълнява високопарни думи с едно особено натискане на всяка една по-силна дума, ме провокираха да направя този поетичен спектакъл. Думите сами по себе си са изключително силни, както и образите, и метафорите и ние като актьори няма нужда да влагаме още по-голяма тежест на тези думи.

Във втори курс в НАТФИЗ работехме с проф. Божидар Матанов по сценична реч. Единият семестър мъжете актьори изпълняваха стихове на Христо Фотев, а жените - на Петя Дубарова. Още тогава у мен се запали желанието да инициирам едно подобно случване, една подобна поетична вечер с моите колеги и приятели от НАТФИЗ.

Текстът, който съм събрал за сегашното представление „Жив“, стои на десктопа ми може би от три години. И той просто си изчакваше времето. Благодаря на Национален фонд „Култура“ за това, че подкрепиха този мой проект по програмата „Творчески стипендии“ и му дават възможност да се случи в едно много интересно за мен пространство, особено за такива формати - I AM Studio на ул. „Раковски“ до НАТФИЗ.

В спектакъла "Жив" по идея на Теодор Каракачанов участват младите актьори Спартак Апостолов, Христо Тенчев, Велина Георгиева, София Джустрова, Емилия Радичева, Георгий Михеев и самият Теодор Каракачанов

- Пътищата в този проект водят към Созопол и Бургас – градът, в който ти си роден и градът, в който си учил. Но и двата града са свързани с Доси Досев, тъй като знаем, че той предпочиташе да живее в Созопол и дълги години бе играл на сцената на Бургаския театър. От Бургас пък е неговото приятелство с Христо Фотев.

- Досьо никога не би се представил за софиянец. Той бе изключително скромен човек и не обичаше претенциозно да му се обръща прекалено много внимание и поради това реших по-завоалирано да споделя в анотацията, че този проект е посветен на него. Няколко пъти с Досьо сме говорили, че след като завърша Академията ще се опитам да направя компилация от стихове на Фотев и му бях казал, че на мен ми е изключително интересно да поканя и жени-актриси, защото това много рядко се прави, особено в стиховете на Фотев.

Доста хора не намират възможност някои текстове да бъдат представяни от жени актриси. В спектакъла съм включил не чак толкова известни стихотворения. Използвал съм и стихотворения от неговата стихосбирка „Спомен за един жив“ и затова нарекох спектакъла „Жив“.

- За теб какво е Созопол като човек и артист?

- Разбрах какво е Созопол за мен, след като дойдох в София. (усмихва се) Цялото ми семейство по мъжка линия са рибари, капитани, водолази. Ние сме строг созополски род.

- Роден си на Никулден, но не се казваш Никола или Николай и не си нито рибар, нито моряк.

- Роден съм на Никулден, но нямам абсолютно никакъв интерес към риболовната професия и към морските професии като цяло. Дори не обичам много да ям риба. Но аз гледам на морето като едно малко по-особено събитие и душевно състояние, защото това е нещо, което не може да го обвържеш с една конкретна дума. Фотев би могъл да подбере думите, за да опише това състояние на духа море.

Първата година от следването ми живях в общежитие в Студентски град и там особено много усетих липсата на ул. „Рибарска“, на калдъръма, на гозбите на майка ми, която е прекрасен готвач и тази студентска носталгия и меланхолия ме обзе още тогава. Морето за мен е най-голямото събитие, както казва Фотев. Всеки път раздялата ми с морето за малко по-дълго време от 6-7 месеца се оказва доста неприятна.

Иначе съм кръстен на дядо ми. Предполагам, че не съм кръстен Николай или Никола, за да не получавам само един подарък за рожден ден и за имен ден. Предполагам, че това е била идеята и аз се радвам за това. Най-вече се радвам, че съм кръстен на дядо ми Тодор по майчина линия, който е прекрасен човек. На него и на баба ми по майчина линия дължа изключително много.

- А кога вътрешно усети, че искаш да си актьор и че чувстваш себе си най-силен на сцената?

- Това се случи в един конкретен момент, когато бях в 10-ти клас в гимназията. Всеки срок завършвахме с представления. Аз играх откъс от абсурдистката пиеса на Йожен Йонеско „Сцена с четирима“ и някак си в този текст и в конкретното представление усетих особената енергия, особения дъх, който се мержелее на сцената, особената връзка между публика, актьори и пространство, усетих художествените образи. Защото ние тогава не си служихме с четвъртата сцена и водихме диалога през публиката. Там усетих момента, в който си казах, че аз друго не мога да правя. Не си представям живота си нито като рибар, нито да седя на бюро в строго определен ден и да изпълнявам някаква чиновническа работа.

От родителите ми винаги съм усещал безусловна подкрепа в това ми желание. Това още повече ме надъха и ми даде стимул да продължавам и постоянно да се себеусъвършенстваш, както казва един герой от едно представление. Досьо и Марин Янев ме подготвиха за кандидатстване в НАТФИЗ. Искам много да благодаря на Марин Янев за срещата и за възможността, която ми даде.

Срещите с тези двама актьори от любимото ми, златно поколение актьори за мен значи много. Те ми дадоха възможността през разказите им да се потопя в тази особена атмосфера, която е кипяла тогава. Не се подготвяхме от типа тук направи пауза, тук не. Те ми даваха свобода и на всяка една среща те ми даваха основание за размисъл.

- Давали са ти да възможност да покажеш въображение, да фантазираш и импровизираш.

- Да, точно така. И след това влязох в НАТФИЗ в класа на проф. Снежина Танковска.

- Вашият випуск се дипломира на 1 ноември. Честито! Щастлив ли си, че попадна именно в този випуск?

- Благодаря! Има хора, които до такава степен владеят съзнанието ти, че ти никога ни можеш да си представиш живота без тях и без срещата си с тях. Такъв човек бе проф. Снежина Танковска за мен. Тя беше абсолютно явление в общуването ми с хора и във възприятието ми за театър и за това какво всъщност е театърът. Защото и до ден днешен се сещам изключително често за нея и си отговарям на въпроси, поставени от нея за мен преди три години. Това беше човек, който имаше изключителен вкус и държеше ние да работим върху собствената си природа в едни малко по-различни обстоятелства.

Класът на проф. Снежина Танковска в НАТФИЗ се дипломира в Деня на будителите - 1 ноември

Проф. Снежина Танковска бе абсолютен ерудит и човек с особено виждане за театъра. Тя разби всяка една моя представа за театъра, изградена през гледането на спектакли, през играеното още в гимназията. Тя ми даде основание да помисля за театъра под друга опорна точка.

Проф. Танковска казваше, че ние като хора не подозираме какъв човешки ресурс съдържаме в себе си. Ние си слагаме едни рамки до къде се разпростират възможностите ни. Това е абсолютна глупост. Човек като създание съдържа огромна възможност и ресурс и именно аз под ръководството на проф. Снежина Танковска не спирах да се изненадвам сам за себе си, което е най-приятното.

Още в първи курс по време на една репетиция тя ме попита как съм с английския. Казах, че съм добре. И тя ме взе в Китай за два месеца, където постави едно представление с 12 актьори от десет различни страни. Представлението се казваше „Бялата змия“ на Мери Цимерман. Тя взе мен и още един мой колега от нашия клас – Теодор Ненов.

Теодор в спектакъла на проф. Танковска „Бялата змия“, поставен в Пекин

Прекарахме с проф. Танковска два месеца в Пекин, ние бяхме тепърва прохождащи в професията. А там колегите вече завършваха. За нас този опит в Пекин и тази среща с проф. Танковска при едни такива условия и в условията на такава голяма пиеса и сложна драматургия беше много интересна и от огромно значение.

И там успяхме още повече да изградим особената връзка с нея. Тя бе единственият човек, който ми вдъхваше такъв респект, че аз никога не можех да се обърна към нея като приятел. Много често се сещам за проф. Снежина Танковска и в момента в актьорските школи МОНТФИЗ, където преподавам от известно време, аз не преподавам Теодор Каркачанов, а преподавам Снежина Танковска.

Последният клас на известния педагог и театрален режисьор проф. Снежина Танковска спечели голямата награда - Гран при за най-добър спектакъл на Международния студентски фестивал, организиран преди година в Москва от Руския държавен институт за киноизкуство - ВГИК. Студентите гостуваха със спектакъла си "Бесове" по Достоевски и Камю, който в България се радва на голям успех

- Вие сте доста сплотен клас.

- Да, ние сме 16 души и всички се дипломирахме заедно. Благодаря на класа ми в НАТФИЗ, на класа на проф. Снежина Танковска за духа, благодаря за това, че нито един от нас не си позволи да бъде лесен, защото няма смисъл от това. Благодаря, че се запазихме заедно и че отстояхме на предизвикателствата, които не бяха малко и се запазихме докрая. Както казваше проф. Танковска едно начало винаги съдържа кълновете на един финал и след това наново. И сега сме заедно в новите условия и се надявам да се запазим така.

- След кончината на проф. Танковска класът бе поет от нейния асистент Боян Арсов, който освен преподавател е и великолепен актьор.

- Знам, че ако Боян Арсов прочете това, което ще кажа, ще погледне с особен поглед, но не мога да не споделя, че той изключително опълченски се зае с нас, с цялото си съзнание, с целия си инструментариум, с цялото си време, с което разполага и за секунда не ни остави. Той е най-достойното продължение, което можеше да се случи за нашия клас и ние сме сигурни в това нещо. И всички сме му изключително благодарни, че не се пречупи, не се поддаде и това даде сили и на нас да не го направим.

Дипломирахме се със спектаклите „Бесове“, „Питър Гинт“ и „Емилия Галоти“. Режисьор на първите два спектакъла е Боян Арсов, а на третия е Петър Денчев. Спечелихме две награди на НАТФИЗ за „Бесове“ и за „Питър Гинт“, което означава, че ще се играят още един сезон на сцената в Академията.

Като Верховенски в "Бесове" по Достоевски и Камю на режисьора Боян Арсов

- В „Бесове“ от Камю по романа на Достоевски  ти играеш два коренно различни персонажа – анархистът революционер Пьотър Степанович Верховенски и Владиката Тихон. Сложна ли бе за теб тази бърза трансформация на сцената от единия в другия герой?

- „Бесове“ е най-голямата хапка до момента за мен. Верховенски е изключително интересен персонаж. И там наистина има една бърза смяна от Верховенски в Тихон, които са коренно противоположни личности и за мен беше интересно предизвикателство.

Винаги съм имал особен афинитет към шаблонно наречените „зли“ персонажи от гледна точка да търся деликатността в тях. Много мразя определението „лош“ или „зъл“ герой. Всеки един злодей има своя желязна логика и той не го прави за лошо, той го прави, защото вярва в нещо, което ще е добро.

От тази гледна точка ми е интересно да се захващам с такива персонажи, защото има доста примери за хора, които играят такива персонажи и просто изобразяват злото и тезисно работят с него – ето вижте този е зъл. За мен беше интересно да потърся какво е вътре, къде е чарът на този човек, къде е деликатността, къде е хуморът. Винаги подхождам към един персонаж през хумора му.

- Откри ли за себе си твоите бесове?

- Открих със сигурност моите бесове, особено в един етап, в който се случи това представление. Това беше особено време - бяхме в разгара на ковид пандемията, бяхме в разгара на протестите срещу правителството на Бойко Борисов и неизбежно имахме страшно много причини да освободим тази торба с бесове, които съдържа всеки един човек в себе си. Намерих за себе си причина и възможност да ги освободя, да канализирам тази енергия в нещо, което смятам, че е ползотворно.

- Прави ми впечатление, че участваш в драматични спектакли с дълбок философски смисъл. В тази линия ли би искал да продължиш по-нататък или би искал да опиташ и други жанрове?

- Интересно ми е да опитвам всичко. Като човек, влизащ в НАТФИЗ, бях по-ориентиран към комедията и преди това съм участвал в доста повече комедии. Причината за това пречупване е проф. Снежина Танковска, защото тя те провокираше да работиш върху това, върху което ти си работил по-малко. Аз имах нужда малко повече да работя в другия жанр, защото в комедията бях изградил някакви представи и тя съвсем умишлено, без тогава да го разбирам, лекичко ме побутваше към драматичния жанр.

Тогава за мен беше трудно да погледна в дълбочина, но това пречупване го дължа на нея. Не мога да се огранича в един жанр – интересен ми е и физическият театър, и музикалният театър, понеже съм се занимавал дълго време и с пеене. Интересно ми е тялото на актьора. Искам да опитвам от различни неща и не се ограничавам в един жанр. Искам да играя и в театъра, и да се снимам в киното и в телевизията.

Каракачанов в спектакъла на режисьора Касиел Ноа Ашер "Нощта на покера" по мотиви от „Трамвай „Желание“ на Тенеси Уилямс 

- Къде може да те гледат зрителите?

- Бих ги поканил на 11 ноември в Сцена 47 в НАТФИЗ на „Бесове“ по романа на Достоевски и по текстове на Камю, на 19 ноември в Нощта на театрите играем „Питър Гинт“, на 14 ноември е премиерата на моя проект по стихове на Христо Фотев „Жив“ в I AM Studio, а на 26 ноември е „Нощта на покера“ пак в в I AM Studio. Доскоро „Нощта на покера“ се играеше в Театър „Азарян“, който вече не се нарича театър, предполагам знаете за проблема с високите наеми там и сега сме щастливи, че спектакълът си намери нов дом.

- Ти изгради един интересен образ на Раковски във документалния филм с игрални възстановки „Свободни на този или на онзи свят“. Беше ли интересно да изградиш този образ на революционера масон?

- Тази роля също бе голямо предизвикателство за мен и времето, което имах да се подготвя за нея не беше много. Това е един архаичен текст с огромни монолози и когато получих сценария си казах, че може да има някакъв проблем. В нашата професия научаването на текста е най-лесното. Имах доста наситен процес по опознаването на този образ, на този революционер, масон, както ти каза, на този елегантен и деликатен човек.

- На пръв поглед различен от Верховенски.

- Макар че има доста опорни точки, по които Раковски се доближава до героите на Достоевски. Интересното в работата ми с този персонаж беше да не го изобразя патетично, както сме свикнали да се подхожда към един такъв революционен образ. Опитах се да го погледна като жив човек, който може да съществува и в контекста на нашето време през особения плам в очите. Очите много повече говорят, отколкото едно напъване с текста.

Като Питър Гинт в едноименната постановка на Боян Арсов, поставена с класа на проф. Снежина Танковска в Учебния театър в НАТФИЗ

- Имаш и известна визуална прилика с Раковски, което понякога е съществено в киното.

- Да, така се оказва. (усмихва се) Преди това снимах и княз Батенберг във филм за Екатерина Каравелова на режисьора Бояна Топчийска. И след като се снимах като Батенберг ми се обадиха за Раковски и тогава си казах „Ех, тръгна ми на такива образи“. Но влизането в такива образи е изключително сложно. Разбира се това е кино, не е театър, средствата за игра са малко по-различни, присъствието според мен трябва да се изразява много повече чрез очите.

- А сега накъде вече като дипломирал се актьор?

- Предстои ми в края на ноември да подновим репетициите във Варненския театър по пиесата на Ибсен „Юн Габриел Боркман“ на режисьора Пламен Марков. Изключително сложна, психологически наситена пиеса. Признавам, че не я бях чел преди да ми се предложи тази възможност. Но аз много харесвам Ибсен, доста съм чел от него, но когато ми казаха това заглавие останах леко в ступор и не знаех за какво става въпрос.

Но когато прочетох пиесата и когато се запознах с персонажа, който играя, се заинтригувах много, защото той изобщо не е близък до мен. А за мен това е много по-интересно. Като характер много малко си импонирам с Ерхард Боркман – персонажа, който играя. Съставът на постановката е много интересен и през януари очаквайте премиерата. Във Варна е много интересно. Като човек от Созопол не бях стигнал до Варна досега и сега вече отидох, като градът ми направи доста приятно впечатление.

- Как се реши да преподаваш актьорско майсторство и откъде дойде поканата?

- Поканата да преподавам дойде от Слав Бойчев, който също е студент на проф. Танковска и който е създател и директор на МОНТФИЗ. Първоначално леко се стъписах, защото не се чувствах готов за подобен тип предизвикателство, не смятах, че бих могъл някак си да предам достъпно за едни такива млади хора един солиден материал.

Но първо влизах в часовете на Слав Бойчев, за да видя как се случват нещата. Много му благодаря за тази покана, защото срещите ми с младежи ме опреснява мен като човек и ми дава винаги поле за размисъл. Съзнанието ми никога не е празно, никога не си почива и това също води до някакви турбуленции. Но мислещият човек, играещият човек е по-жив.


Снимки: Личен архив