Да отрежем късите пишки с любов

Ако ми позволите да перифразирам Добри Чинтулов, който зовеше юнаците да смажат главата на змията, докато е малка, време е и ние да резнем пишлето на нацистките отрепки, докато е късо. Защото днес някакви мизерни питекантропи се опитват да плашат тийн гейчета и сервитьорки на минимална надница и предизвикват болки в корема от смях, ама утре може вече да не е забавно и язвата да се превърне в тумор.

Разбирам, че за разлика от германските си колеги с кафявите ризи, нашенски провинциални тулупи с кафяви гащи принадлежат повече на комедийния жанр, отколкото на политическия трилър. Водевилните им водачи Цоньо Камилата и Адолф Късопишков са нечленоразделни, селски фъфляци на по един шамар живот, но утре ще се появи някой истински, някой смел, някой с характер, някой, дето си вярва. И ако не си наточим скалпела за обществени операции с тези нещастници, тогава ще е късно.

Етично и морално задължение на всеки гражданин е да се бори срещу проявите на неонацизъм, расизъм, хомофобия и болшевизъм с всички позволени от закона средства. Означава ли това, че трябва да се хвърлим  с телата си всеки път, когато аграрните автобуси с беззъби селяци се изпльокат в столицата? Не, разбира се.

В далечната 1927 г., когато нацистката партия е все още маргинална формация, кафявите хитреци организират митинг в берлинския квартал Вединг. Населението там е известно с политическите си пристрастия център-ляво. До такава степен, че му казват „Червения Вединг“. Абе, нещо като нашата „Зона Б5“ и китните й блокчета, населени със синове и дъщери на нискоразредния обслужващ персонал на комуноидните шумкари.

Както и да е, нацистите се събират с пречупените кръстове и орлите по въшливите си знамена, местните излизат и ги разцепват от бой. Ама жестоко ги бият – пращат 100 в болница. Сигурно са се чувствали победители в онзи ден, когато са спукали кухите кратуни на гостите. И някоя биричка са изпили с чувство за изпълнен дълг към обществото и нацията. Само за да им дадат цялата власт петилетка по-късно.

Разбирате ли, късопишкото е агресор и бабаит, ама единствено от позицията на жертва. Жертва на педерастките филми, на прайда, на Сорос, на Гейтс, на жълтопаветниците. Той очаква да го псуват, гонят, набият, защото цял живот е бил неудачник, беден, наведен, нискообразован, безперспективен, объркан, с жена – 130-килограмов бидон и дъщеря – квартална курва. Него отхвърляне и маргинализация не го плашат, това е целият му живот.

Такова пишле се реже не с насилие, а с любов. Излезте утре, днес още, ако не вали, и прегърнете най-близкия индентифицируем късопишко на улицата, в магазина, пред входа. Кажете му, че му прощавате, че разбирате гнева му към европейците, които ни отнеха ТКЗС и към американците, които ни крадат златото, платината и диамантите от Рудозем. Към собственика на сергията, на която продава чушки, който го осигурява на 740 лева и към съседа, който опъва жена му. Към фирмата за бързи кредити, дето му прибира надницата и към „Би Ти Ви“, че не му повтарят турския сериал.

Кажете му, че не е грях да си тъп. Целунете го, ако не вони твърде силно на чесън. Любовта е най-острият меч.