Диригентът маестро Найден Тодоров пред Lupa.bg: Политиците да осъзнаят, че в момент на криза само културата може да ни изведе напред

Мисията на Софийска филхармония е българите да спрат да се чувстват като просяк, заврян в ъгъла

Актуално интервю
11:30 - 24 Януари 2023
40208
Диригентът маестро Найден Тодоров пред Lupa.bg: Политиците да осъзнаят, че в момент на криза само културата може да ни изведе напред

Маестро Найден Тодоров е един от най-уважаваните, търсени и обичани български диригенти. Талантлив музикант, опитен мениджър, визионер и вдъхновител той ръководи Софийската филхармония от 2017 г., а през октомври м.г. спечели отново конкурса за директор за нов 5-годишен мандат.

Найден Тодоров не само реализира успешна диригентска кариера в симфоничния и музикално-сценичния жанр, но през цялата си артистична дейност се доказва с ярки идеи и активно професионално ръководство. Изявява се на сцените в Австрия, Германия, Италия,  Испания, Португалия, Великобритания, Румъния, Сърбия, Македония, Косово, Полша, Чехия, Словакия, Турция, Русия, Израел, Египет, Китай, Южна Корея, САЩ. Участва и в международни кросоувър проекти.

Роден е през 1974 г. в Пловдив. Първите си уроци по пиано получава на петгодишна възраст, а на 16 години прави диригентския си дебют. Голямо влияние върху формирането му като диригент са оказали Александър Владигеров в България и професор Карл Йостерайхер във Виена. Още като ученик той печели награди от наши и международни конкурси, а през 1990 г. създава и свой младежки оркестър.

През 1993 г. завършва с отличие музикалното училище „Добрин Петков“ в Пловдив и продължава обучението си по оркестрово дирижиране при професор Урош Лайовиц, хорово дирижиране при професор Гюнтер Тойринг и оперно дирижиране при професор Конрад Лайтнер в Университета за музикално и сценично изкуство във Виена. 

През 1995 г. започва първата си постоянна работа като диригент на симфоничния оркестър във Враца, няколко години по-късно е назначен и за главен диригент на Видинския симфоничен оркестър.

През 1996 година е поканен от израелската фондация „Ленард Бърнстейн“ в Академията Рубин в Йерусалим, където специализира при диригента на Израелската филхармония Менди Родан. Същевременно свири като тромпетист в симфоничния оркестър в Йерусалим.

Запознанството през 1996 година в Лос Анжелис с големия композитор Джери Голдсмит разтваря пред младия диригент вратите към един нов свят – филмовата музика. Оттогава Найден Тодоров редовно прави концерти, посветени на този жанр, като само през последното десетилетие ежегодно изнася концерти в Мюнхен със симфонична музика от някои от най-прочутите саундтракове на нашето време.

През 2000 г., само на 26 години, е поканен за Музикален директор на Пловдивската опера и филхармония, като се оказва най-младият диригент в България на такава позиция. Маестро Тодоров е бил и художествен ръководител на Оперно-филхармонично дружество Бургас, както и директор на Държавната опера в Русе. През 2013 г. Найден Тодоров се дипломира като мениджър в областта на културата в Нов Български Университет, където през последните години е поканен да изнася лекции. Като част от преподавателската му активност са и майсторски класове в Португалия и Испания. 

През годините Найден Тодоров работи в България с абсолютно всички симфонични оркестри и оперни театри, но особено свързан е със Софийската филхармония, с която дебютира през 2001 г. През 2004 г. той е обявен за неин постоянен гост диригент, по-късно става главен гост диригент, а от началото на 2017 г. е избран и за неин директор.

"Мисията на Софийска филхармония е българите да спрат да се чувстват като просяк, заврян в ъгъла", сподели в специално интервю за Lupa.bg маестро Найден Тодоров. Според него българските музиканти показват най-доброто лице на България пред света.

Пред Lupa.bg именитият диригент сподели своята визия за развитието на културата в България, за връзката между властта и културата. "Аз съм човек, който непрекъснато получава подаръци от съдбата. Диалогичен съм, но обичам нещата да стават по моя начин", бе откровен маестро Найден Тодоров, който разкри и какви са акцентите в програмата на Софийска филхармония до лятото на т.г.

Снимка: Агнес Методиева

- Маестро Тодоров, през декември 2022 г. осъществихте една от вашите мечти – Софийска филхармония за пръв гастролира в залата на Берлинската филхармония. Оценките за концерта под ваше диригентство, дадени и от българи, и от германски зрители, бяха повече от ласкави. Това ли беше най-хубавият коледен подарък за вас в края на изминалата година?

- Аз съм човек, който непрекъснато получава подаръци от съдбата и съм много благодарен за това. Берлинската филхармония е мечта за всеки музикант и за всеки диригент. Това е една от малкото зали в света, които специално са изграждани за тази цел – това да бъде дом на филхармония. И ние като филхармоничен оркестър имахме удоволствието да свирим там.

Софийска филхармония има една от най-прекрасните зали в България, въпреки че тази зала вече има проблеми да изпълнява първоначалните си функции поради факта, че сградата като цяло не е това, което е била в самото начало. Ние сме много щастливи да можем да стъпим в сградата на Берлинската филхармония, да се огледаме и да видим всъщност в нашето време какво се прави.

Маестро Найден Тодоров ръководи Софийската филхармония от 2017 г.

Свикнали сме, че традиционни зали като зала „България“, Музикферайн, Карнеги хол са класически зали, които служат за симфонична класическа музика. Зали като Берлинската филхармония са нещо много по-различно, защото те показват, че класическата музика има място и в днешното време. Това е изключително модерна зала със съвременна архитектура, в която се случва класическо изкуство. Освен това тя е и един друг символ.

Може би най-известният диригент на всички времена Херберт фон Караян е човекът, който седи зад идеята за нейното построяване и за това как да изглежда тя и каква да бъде акустиката ѝ. Неслучайно берлинчани с доста любов я наричат „Циркът на Караян“. От една страна тази зала е символ и да се видиш в нея е и престиж, и мечта. От друга страна акустиката на залата е невероятна и в момента, в който попаднахме в нея и започнахме репетицията, аз просто започнах да гледам лицата на музикантите. Израженията им наистина си струваше да се видят. 

Софийска филхармония и нейният директор по време на първия си гастрол в залата на Берлинската филхармония през декември 2022 г.

- Вие какво видяхте в лицата на публиката, когато се изправихте на финала на концерта пред препълнената зала на Берлинската филхармония?

- Много се вълнувах, но усетих и реакцията на публиката, защото тази публика реагира изключително ентусиазирано, тя ни прие прекрасно и видимо искаше да свирим още. Това е най-голямата благодарност, която може да изпита един музикант - когато е свършил своето изпълнение да види подобна реакция от страна на публиката. Това е причината ние да съществуваме и да работим.

Ние не сме хора, които могат да работят за себе си затворени вкъщи. Колкото и прекрасно да свириш, когато няма за кого да го изсвириш, изпълнението ти някак си губи своя смисъл. И когато тези, за които го правим, го оценят по подобен начин – това е истинският подарък за нас, музикантите.

Публиката в Берлин аплодира бурно българските музиканти

- През миналата година за втори път Софийска филхармония гастролира в Златната зала на Музикферайн. Този път във Виена „заведохте” „Бай Ганьо“ на Веселин Стоянов. Смятате ли, че една от мисиите на Софийска филхармония е да има турнета в чужбина и да сверява своя часовник с чуждестранната публика? Важно ли е това за самочувствието и опита на музикантите и на оркестъра?

- По принцип за всеки оркестър е изключително важно да пътува, защото всеки, който се затвори в себе си, в един момент губи представа за реалността. И това са изпитвали върху себе си и големи, и малки оркестри. Незнайно как се случва, но когато оркестрите спрат да гостуват на други сцени и след това, когато отново започнат да пътуват, се оказва, че са по-назад в развитието си. Никога досега не се е случило някой да се капсулира в себе си и развитието му да тръгне напред.

Но подобни пътувания са важни за Софийската филхармония не само заради нейното собствено развитие. Подобни пътувания са важни, защото Софийската филхармония е посланик на България по света и посланик на света за България. Ние изпълняваме най-доброто от културата на другите страни у нас, както и от нашата собствена, разбира се, но и показваме най-доброто лице на България пред света.

Диригентът Найден Тодоров и пианистът Людмил Ангелов заедно с националния филхармоничен оркестър приемат овациите при гостуването си в Берлинската филхармония

Политиците трябва се сещат за тази наша мисия, както го направи Българският културен институт в Берлин. По негова покана свирихме в Берлинската филхармония. Това е начинът България да бъде представена навън. Говорих си с директора на БКИ в Берлин Борислав Петранов, на когото съм изключително благодарен за цялата организация за концерта, който каза също едни думи, без да знае, че разсъждаваме по един и същ начин. Думите му бяха: „Това е начинът, хората да си променят мнението за България.“

По подобен начин стоят и нещата във Виена. Там подкрепата от българска страна не беше толкова осезаема. Но там имахме огромна подкрепа от австрийските организатори. Впрочем, през 2019-та в публиката в Музикферайн имаше доста повече българи, а през 2022-та преобладаваха австрийците и туристи от други страни. Аз редовно ходя на концерти в Музикферайн – това е начинът да сравнявам моя часовник.

Софийската филхармония начело с маестро Тодоров гостува два пъти в Златната зала на Музикферайн във Виена - през декември 2019 г. и през май 2022 г.

По време на един концерт на Виенската филхармония през октомври ме спряха едни мили хора от разпоредителите. Те споделиха, че концертът на Софийската филхармония, на който изпълнихме „Бай Ганьо” се помни, че за хората е било изключително интересно и те биха искали да слушат повече такива творби.

За мен беше толкова прекрасно изживяване да ме спрат с подобни думи. В нашето съзнание Бай Ганьо има друга натовареност. Но „Бай Ганьо” на Веселин Стоянов не е „Бай Ганьо” на Алеко Константинов. Едното е изградено на базата на другото, но посланието е различно.

Освен това за мен „Бай Ганьо” беше една лична закачка, тъй като аз почти 30 години живея и във Виена и понякога сам себе си наричам "Бай Ганьо във Виена". Аз съм българчето, което е отишло във Виена да се учи на европейска култура. Това беше малко като автобиографичен момент – Бай Ганьо във Виена. (смее се) За мен липсва тази натовареност към името Бай Ганьо, защото четейки Алеко Константинов ние виждаме в Бай Ганьо най-лошото от българина.

Слушайки Веселин Стоянов, виждаме най-красивото от българската култура в този Бай Ганьо. Така че много е различно и аз съм много щастлив, че ние успяхме във Виена да покажем тази музика и че получихме от австрийската публика изразеното желание по-често да я чуват.

Виена прие топло музикантите от Националния филхармоничен оркестър

- Като директор на Софийска филхармония какви трудности срещате при комуникацията ви с Министерство на културата и с държавните институции и каква подкрепа ви оказват все пак?

- Много е типично и като цяло е правилно българските хора на изкуството да се оплакват от Министерство на културата. Аз обаче в момента не мога да го направя, защото през 2022-та Министерство на културата ни оказа една сериозна подкрепа. Не знам, доколко беше част от по-голяма политика или е било решение на хората, които в момента работят там, но ние получихме подкрепа от министерството и за концерта на Софийска филхармония в Загреб.

Министърът на културата беше на нашия концерт в Берлин и изрази публично, включително и пред чуждите дипломати, едно изключително позитивно отношение към българската музика и към българските музиканти. Това за мен е изключително важно. Казах го и в началото на 2022 г. в Комисията по култура в Парламента – присъствието на подобни хора на концерт само по себе си е подкрепа за нас, дори и без финансовата помощ.

Ние имаме нужда от финансова помощ, но присъствието на министри, дипломати, депутати в концертната зала, в театралната зала, в оперната зала означава за другите хора в България, че изкуството е важно за управляващите - и това влияе на общественото мнение. Не е нужно политиците да разбират всичко, което правим. За нас е важно, ако искат да ни подкрепят, от време на време да присъстват на нашите концерти.

Тогава хората знаят, че за политиците ние имаме значение и тогава ние придобиваме друго значение и за хората. Като че ли през 2022-та имаше много позитивна подкрепа от Министерство на културата към нас.

Бих искал да кажа, че през тези три ковидни години българското Министерство на културата в по-голямата си част отреагира доста адекватно в сравнение с други министерства по света и като отношение към независимия сектор, и като отношение към публичния сектор. Рядко се случва, но този път се случи.

Това не означава, че ние няма още какво да желаем от Министерство на културата, защото ковидният период сякаш отмина, или поне така смятат нашите политици, надявам се да са прави, и сега ние се връщаме към тези проблеми, които бяха преди ковид.

Имам предвид едни тежки и грешни решения, взети през 2019 г. от българските политици относно българските сценични изкуства. Моята надежда е, че през 2023 г. политиците и управляващите да се сетят най-накрая да поправят тези грешки.

- Една от тях е, че БВП за култура не може да достигне дори 1%.

- Ще ви споделя как хората се разочароват от политиците. Това не е мое отношение към политиците, просто обяснявам как се случва този процес. Когато стартираха преговорите за съставяне на правителството на „Продължаваме Промяната“ се водиха изключително интересни преговори в различните сектори.

По отношение на културата се стигна до становище, че във времето бюджетът трябва да стигне до 1% от БВП. В момента, когато правителството вече се случи и започна да функционира, дългосрочният план показа падане на този процент от 0,6 на 0,4. Как оттук нататък да вярваш? Това е моят въпрос.

Аз по принцип съм доста аполитичен, но това е онзи момент, който те кара да гледаш с все по-голям скептицизъм към политиците и този скептицизъм има своето оправдание.

През 2019 г. финансовият министър наложи едно страшно решение за много големи рестрикции спрямо сценичните изкуства в България. Това решение, за съжаление, беше подкрепено и от Министерство на културата. Те не ни унищожиха само защото дойде ковидният период. Много странно звучи – пандемията ни спаси, тъй като Министерство на културата по време на пандемията отреагира адекватно.

Но пандемията отмина, надяваме се, мерките срещу нея отпадат и ние се връщаме към онези решения от 2019, които са валидни, защото бяха прокарани в Закона за закрила и развитие на културата по един доста коварен начин чрез закона за държавния бюджет. Сега очаквам през 2023-та, ако управляващите не вземат някакво решение за тяхното преодоляване, да има тежък срив в нашия сектор.

Снимка: Агнес Методиева

- Бихте ли сподели какви са вашите конкретни опасения?

- Тези рестрикции направиха така, че този, който иска да оцелее, трябва да зареже изкуството, трябва да зареже класическата музика и трябва да започне да се занимава с поп култура, с естрадна музика, с рок, с поп, дори с попфолк. Извинявам се, но тогава какъв е смисълът от нашето съществуване? Навсякъде по света музиката се дели на изкуство и шоубизнес. И навсякъде по света държавата създава условия за съществуването на шоубизнеса и дава директна подкрепа за изкуството.

В България така се случи, че заради рестрикциите институтите, които се занимават с изкуство, трябва да се обърнат към шоубизнеса, за да оцелеят. Това са политически решения, в които липсва политическа мисъл.

Много от политиците по света не разбират от класическа музика, но разбират значението на изкуството и на класическата музика. Надеждата ми е, че ще дойдат или че вече са дошли, предстои да видим, политици, които да осъзнават значението на изкуството за спирането на регреса в обществото.

Защото ние виждаме какво се случва в нашето общество, виждаме все по-голямата агресивност, виждаме все по-голямата враждебност на хората едни към други, все по-голямата настървеност към чуждото мнение. Образованието и културата могат да се борят срещу тези неща. Но трябва да им се даде шанс!

- И когато тези два стълба са сериозно разклатени в обществото се отприщват доста неприятни ситуации.

- Абсолютно.

- Смятате ли, че все пак колелото се завърта към по-добро?

- Определено - особено през втората половина на 2022 г. Надявам се това, което тогава започна, да продължи и нататък и ако така вървят нещата и ако политиците осъзнаят какви грешки са направили преди три години, 2023-та ще бъде една много оздравителна година, независимо от големите турбуленции в световен мащаб.

- За съжаление за момента не се забелязват никакви сигнали за край на войната в Украйна.

- Войната е другото, от което всеки трябва да бяга. Войната е онова нещо, от което всеки би трябвало да изпитва ужас. Много странно, че аз днес не виждам това. Виждам, че хората говорят за войната с много голяма лекота. Ще ви споделя една моя история от детските години. Тогава пак имаше турбуленции в световен мащаб, ние бяхме в соцлагера.

Аз се бях изплашил, че нещата могат да загрубеят и да отидат в горещ вариант. И тогава един мой учител ми каза невероятно умна реплика: „Не трябва да се притесняваш. Война няма да има, защото докато са живи тези, които помнят последната голяма война, те няма да допуснат да има нова. Проблемите ще започнат, когато тези хора започнат да си отиват.“ Днес вече почти не са останали свидетели на Втората световна война...

Снимка: Агнес Методиева

- Да, светът се управлява от млади лидери, които са родени години и десетилетия след 1945-та. Защото поколението държавници от ранга на Кол, Митеран, Горбачов, Андреоти, Буш-баща знаеха какво е война и въпреки дрънкането на оръжията по време на Студената война се стараеха да избегнат нова голяма гореща световна война.

- Да, именно. И това е моят страх днес, че хората, които управляват днес не са наясно до какво може да ни докара една голяма война. Дори в този момент на огромни световни противоречия отново изкуството е онова, което може да обединява хората. Неслучайно и по времето на Световната война изкуството е било меката дипломация между Изтока и Запада. И изкуството е онова, което може да накара хората отначало предпазливо, после все по-смело и по-смело да си подават ръка един на друг, когато този кошмар приключи.

- Вие казахте, че сте аполитичен, но винаги имате ярка гражданска позиция. Още, когато Русия нападна Украйна споделихте, че изкуството не бива да пада жертва на войната. Софийска филхармония не се отказа да изпълнява произведения на руски композитори, както сториха някои ваши колеги на Запад.

- Изпълняваме творби на всякакви композитори – руски, американски, австрийски, италиански, естествено български. Изкуството е наднационално и определено над политиката.

- Как гледате на критиките, че в този момент не бива да се изпълнява примерно музиката на Чайковски?

- Чайковски никога не е знаел, че Путин ще бъде роден. Може би не много хора осъзнават факта, че прекрасната Музикална академия в Киев се нарича „Чайковски“. Чайковски е един изключителен руски композитор, чиито корени по майчина и бащина линия са много интересни. По майчина линия той е французин, а по бащина – украинец. В изкуството това разделение на нации и националности не трябва да го има в такава голяма степен, както е в политиката.

Това е причината толкова много да се зарадвам, когато започна процесът на обединяване на Европа. Аз съм един от най-големите привърженици на Европейския съюз още от края на миналия век, когато България не знаеше какво се случва с ЕС. За мен пътят напред е да бъдем заедно, а не отделно. Когато започнах работа в Софийската филхармония нещо се промени в нейните афиши – не визирам визията на афишите, която в момента е прекрасна, а визирам нещо друго.

В Софийската филхармония гостуват изпълнители от всякакви националности, но вие никога няма да разберете това от нашите плакати. Никога не пишем до името на музиканта страната, от която идва. За нас акцентът не е откъде е този човек, а какво може той.

Единствената ситуация, в която аз бих спрял руски изпълнител е, ако той изкаже позиция в подкрепа на войната. За съжаление е имало случаи да реагирам на подобни ситуации. Във всички други случаи, обаче, за мен това са музиканти като всички други. 

- Маестро Тодоров, какви са акцентите в програмата на Софийска филхармония през 2023 година?

- Ще ни гостуват прекрасни изпълнители като например Джошуа Бел, Юлиан Рахлин, Катя и Мариел Лабек, Сергей Накаряков, Бомсори, Юлия Хаген, Роберто Аланя. От българските музиканти ще ни гостуват Лия Петрова – една приказна българска цигуларка, която прави феноменална кариера навън, прекрасните Светлин Русев, Людмил Ангелов, Емил Табаков, Георги Димитров. Стараем се да нямаме никакъв компромис в нашия афиш.

От друга страна имаме изключително интересни програми, включително в хоровите концерти. Един от тях е Танго меса с Националния филхармоничен хор. Ще бъде изпълнена и моя любима сюита от операта на Гершуин „Порги и Бес”. Преди Великден ще бъде изпълнен и „Реквием” на Моцарт - едно емблематично произведение. В този концерт в зала „България“ ще дебютира една от най-големите млади звезди в световен мащаб – цигуларката Франческа Дего.

Завършваме сезона с едно друго емблематично произведение – „Кармина Бурана”. Застъпена е и моята голяма любов – филмовата музика – музиката на Джон Уилямс. През януари ще представим и най-красивата симфония на Брамс – Четвърта симфония. За всеки има по нещо и може би това е най-хубавото.

През последните години се опитвам да разбера какво е отношението на хората към класическата музика. Един ми казва: „Аз я обичам!“, друг казва: „Аз не я обичам!“ и винаги попитам: „Какво обичаш и какво не обичаш?“ Класическата музика сама по себе си е сборно понятие – вътре има толкова много стилове и жанрове, които нямат допирни точки едно с друго. Това е начинът, по който съм успявал да насърча хора, които не са влизали в концертната зала да влязат. Като разбера какво харесват принципно като друг вид музика, така знам кое от класическата музика ще им допадне и им го предлагам.

Има хора, които се притесняват, че класическата музика е елитарна и те не знаят как да се държат в залата. И аз веднага им казвам кои концерти са за тях, защото имаме феноменални концерти, в които няма нищо елитарно. Опитваме се да направим така, че всеки да намери себе си в нашата програма.

С детската програма ние образоваме нашата публика за след 20 години. Защото знаем, че ако на тези деца им хареса и те повторят и потретят това вече е нещо. В един момент ще станат тинейджъри и няма да идват на концерти, но после ще навършат 30 и ще се върнат. В момента ние им даваме базата на отношението, заради което те да се върнат.

Заедно с оперната прима Райна Кабаиванска

Всички говорят за звездите, които гостуват в Софийската филхармония. Можем да говорим за звезди, гостуващи някъде, когато има нещо, което е на ниско ниво и изведнъж нещо на високо ниво скочи там и се появи. Тогава той е звездата. Това не идеята на Софийската филхармония. Това не е политиката на Софийската филхармония. Нашата идея е цялостното ниво да бъде такова, че онези хора, които в друга ситуация биха били звезди, тук просто да бъдат част от един нормален сезон.

В България трябва да има поне един състав, който да има нормален сезон, който да се съизмерва с нормалните сезони примерно на филхармониите в Букурещ, Загреб, Белград, чийто почетен диригент е Зубин Мета. Говоря и за Чешката филхармония, с която за съжаление източните оркестри трудно можем да се мерим, защото тя отиде много нагоре. Но ние ще се борим да я стигнем.

Искаме да стигнем до момента, в който за нас да бъде нормално като отидем на концерт да се случва нещо красиво, което може да се чуе в Музикферайн, в Роял Албърт Хол или в Берлинската филхармония. А не да си казваме: „Сега идва звезда!“ Каква звезда? Какво означава това – че всички други не са звезди?! Надявам се с времето хората да разберат нашата политика.

Политиката на Софийската филхармония е такава, че българите да спрат да се чувстват като някакви просяци, завряни в ъгъла. Политиката на Софийската филхармония е да дадем достойнството на българина, който той заслужава. 

Маестро Тодоров дирижира Софийската филхармония по време на оперната гала на Соня Йончева и Пласидо Доминго на площада пред катедралата "Св. Александър Невски" през август 2021 г.

- Поговорката, родена в България, „Музикант къща не храни“ е подценяване на цялото изкуство. Като че ли е и въпрос на народопсихология някои хора да възприемат изкуството като несериозна работа.

- Това наистина е подценяване. Проблемът е, че в различните страни има възходи и падения. България сякаш през последните 140 години живее в перманентна криза. Българските политици, а оттам и българският народ, не са достигнали до мисълта, че в момент на криза, изкуството и културата са първото, което може да ни изведе напред. Политиците казват: „Дай първо да оправим хляба, после другото.“ Но докато оправиш хляба, а както виждаме той никога не е оправен, другото вече ще е умряло.

Ние имаме ниско самочувствие, защото не осъзнаваме собствената си стойност. Отвън погледнато в България няма някакви видими огромни звезди. И в същото време едва ли не всеки български музикант, който замине за чужбина, е приет фантастично. Не говоря само за хора като Соня Йончева, Веселина Кацарова, Александрина Пендачанска, няма да говоря за по-старото поколение – Райна Кабаиванска, Гена Димитрова, Николай Гяуров, Никола Гюзелев, Анна Томова-Синтова.

Със знаменития цигулар Веско Ешкенази, който често е солист на Софийската филхармония

Концертмайсторите на най-големите оркестри в света са българи. Защо? Защото българите са прекрасни музиканти и като заминат в чужбина и като се отърсят от това ниско самочувствие, което придобиват в България, те показват своите качества. Светът е пълен с български музиканти.

В който оркестър да отида по света идват по няколко човека да ме заговорят на български. И много често това са най-уважаваните музиканти в този оркестър. Това показва какво е нивото на българските музиканти и какво е нивото на българина.

И тук следва да си зададем въпроса: „А след като това е нивото на българина, защо това не е нивото на музиката в България?“ На този въпрос трябва да отговорят хора, които са на директорски позиции в оркестрите – такива като мен, както и хората в Министерство на културата и в Министерство на финансите. Когато поставиш министъра на културата да ходи да се моли за пари непрекъснато той няма да работи за развитието на българската култура, а той ще работи за нейното оцеляване.

Когато министърът на финансите разбере, че културата е важна, тогава министърът на културата ще може да гради своята политика. Съвсем не е случаен фактът, че вече повече от 20 години България не може да създаде стратегия за развитието на българската национална култура. Това е такъв абсурд какъвто дори не мога да си представя. Но е факт.

Всеки път, когато Министерство на културата е на крачка да направи такава стратегия някакъв шамар мине оттам и изтрива всичко. Работата на такива като мен е да направим така, че българите в България да започнат да израстват по същия начин, както българите в чужбина. А работа на министъра на финансите е да направи това възможно.

Соня Йончева избра Софийската филхармония и маестро Найден Тодоров за свои партньори в мащабния си проект "Гала в София", който се проведе през лятото на 2021 г.

- Това ли е вашата мисия – да останете да работите тук в България? Имали сте през годините много покани за постоянна работа в чужбина, но винаги сте избирали България – 12 години бяхте директор на Операта в Русе, а сега вече над пет години ръководите и Софийска филхармония.

- И да, и не. Аз съм в България точно заради тази моя мечта - България да спре да бъде там някъде на ръба на картата в културно отношение. България да бъде един от онези културни центрове, които хората да искат да посещават. За мен светът е едно глобално село. Аз не се усещам като върнал се в България, аз се усещам като човек, който живее там, където му харесва, включително и в България. Когато нещата тук загрубеят, аз отивам във Виена, където да събера сили, за да се върна отново и да продължа да получавам шамарите заради това, което правя.

Но аз не се чувствам като човек, който е избягал или който се е върнал в България. Аз се чувствам като човек, който се намира там, където смята, че може да направи нещо хубаво. Ако в един момент ситуацията тук се превърне в такава, че не мога да направя нищо хубаво, в следващия момент, без никакви лични чувства, аз няма да се намирам вече в България.

Това обаче не означава, че няма да се чувствам българин. Но докато виждам някакъв шанс нещата в България да вървят в правилната посока, аз ще се боря.

Националният оркестър триумфира и в зала “Ватрослав Лисински“ в Загреб. Солист в хърватската столица бе обичаният цигулар Веско Ешкенази

- Чувствате ли се по-различно, когато застанете на пулта в Софийска филхармония и когато дирижирате например Виенския симфоничен оркестър или оркестрите в Токио, Барселона, Парма, Малта?

- Признавам, че съм по-притеснен, когато дирижирам Софийска филхармония. Това е много странно. Когато дирижирам Виенския симфоничен оркестър или оркестри в Парма, Палермо, Берлин аз просто си доставям удоволствие. Дирижирам красива музика, някакви хора свирят хубаво и аз се радвам. А когато дирижирам Софийската филхармония, макар че нивото винаги е било прекрасно, аз съм в някакъв непрекъснат страх дали нещата ще се получат достатъчно добре. Това е оркестърът, към който се чувствам отговорен. И да - никога няма да съм 100% щастлив.

Аз ако бях и главен диригент на Виенска филхармония и с нея никога нямаше да бъда щастлив. Аз се чувствам като човека, който носи отговорност за този оркестър. В музиката и изобщо в изкуството не е като в математиката – там знаем, че 5 и 5 е 10 и няма повече накъде да достигнеш след този отговор. Моята идея е, че ако Софийска филхармония е докарала 5 и 5 да прави 10, аз искам да прави 15.

- Като диригент как определяте себе си – по-диалогичен или по-авторитарен сте?

- Аз съм един изключително диалогичен човек, който обича нещата да стават по неговия начин. (смее се) Вярвам, че съм прав, не защото така искам, а защото обикновено нещата, в които вярвам, са достигнати чрез някакво познание. Убедеността ми винаги е на базата на нещо, което съм научил. Нерядко в оркестрите има музиканти, които са по-добри музиканти от диригента, нерядко с повече опит от диригента и нерядко с прекрасни идеи.

Големият проблем е, че в един оркестър свирят 50-70-100 човека. Но това какво означава – 100 различни идеи ли? Тогава настъпва анархия и хаос. Работа на диригента всъщност не е да бъде най-добър, макар че аз се старая да бъда. Работа на диригента е да намери най-доброто, според собствените му опит и познания и да обедини хората около него.

Маестро Тодоров дирижира Виенския симфоничен оркестър в Античния театър в Пловдив през септември 2022 г. Солист бе световно признатият интерпретатор и експерт на музиката на Паганини Марио Хосен

- И да намери синхрон.

- Точно така. И тук идва парадоксът – как може да обединиш хората – от една страна с диалогичност, от друга страна обаче – с налагането на някакво мнение. Изключително важен момент - налагането не на твоето, а намирането на най-доброто, което твоето познание и опит смятат за най-добро. Имало е случаи музиканти да ме убедят, че тяхната идея е по-добра.

Когато работя с големи изпълнители, с хора, които са достигнали големите върхове на световния подиум, благодарение на своите качества, ги питам: „Вие как желаете това да стане“, те ми казват, че заедно трябва да достигнем до отговора. Това е нещо, което в България като логика все още го няма. Но аз се надявам, че с времето ще дойде.

Найден Тодоров бе щастлив да дирижира представителния оркестър на Виена в родния си град Пловдив

- Кой е вашият ангел на музиката?

- Не е един. Има няколко неща в живота, които ме зареждат да продължавам да не спирам. Едното е музиката сама по себе си. Другото е дъщеря ми. Третото е едно село, което аз много харесвам и хората в Средна Европа с голяма любов го наричат „селото на Европа“ – Виена. (смее се)

- Освен че държите диригентската палка, вие и пишете. Издадохте първата си книга с разкази „Полъх от ангели“. Какво ви вдъхнови за нея?

- Винаги съм обичал да пиша, защото с музиката мога да изразявам емоциите си, но те не винаги могат да бъдат директно разбрани от хората. А когато пиша мога директно да опиша това, което ме вълнува дали от свое име или от чуждо име.

Разбира се, не винаги съм склонен това, което съм написал да го показвам на други хора. „Полъх от ангели“ е точно такъв пример, в който аз съм използвал фантастиката, защото фантастиката има един огромен плюс – можеш да кажеш много истини, без да нараниш хората.

Виолончелистката Камий Тома гостува два пъти на Софийската филхармония по покана на нейния директор

- И се иска и много въображение.

- На мен никога не ми е липсвало въображение.

- Ще има ли продължение?

- Вече пиша, има готови разкази за продължение. Във всеки един момент, в който не съм на работното си място и не се занимавам директно с музика аз пиша.

- Пишете ли поезия?

- Писал съм поезия и на моменти като намирам неща, които съм писал, бързам да ги унищожа. (смее се) Поезията е едно много деликатно изкуство, с нея все едно се събличаш гол пред хората. С музиката е същото, но в музиката отправяш емоционални послания, но слава Богу там няма думи. Докато в поезията хората могат да разберат съвсем точно какво имаш предвид и това им дава повече възможности да те наранят след това.

- Не сте готов да се откриете докрай?

- Мисля, че човек може да се открие докрай само пред хора, в които много вярва и които изключително добре познава и като характер, и като емоционални състояния. Едно от най-трудните неща за постигане на този свят е доверието. То е и най-лесно рушимо. Онова, което най-много липсва в България е доверието. Аз имам проблем с поезията, защото тя изисква да се довериш на онези, които ще те четат.

- Маестро, колко време през деня прекарвате в Софийска филхармония?

- Времето, през което съм в София го прекарвам в Софийска филхармония. Ако седнем да броим часовете, понякога един ден може да се брои за два. От друга страна то никога не е достатъчно, защото когато човек иска да направи нещо хубаво, тогава спира да брои колко са часовете.

Извън Софийската филхармония, когато пътувам по собствени ангажименти като музикант и диригент, аз продължавам да работя за нея. Много често се е случвало да намеря, работейки за себе си като диригент, музиканти, които после да доведа в Софийска филхармония. Така например се случи с Мидори и Камий Тома. Срещнах ги случайно на концерти, на които бях поканен и веднага ги поканих в София.

Маестро Тодоров дирижира през декември м.г. в специално построена сцена в спортната зала на косовската столица Прищина историческа премиера на операта „Травиата” от Джузепе Верди. Постановката бе на Държавна опера – Стара Загора

Много често се случва, когато пътувам някъде като диригент, след това да организирам следващото ми гостуване да бъде с цялата Софийска филхармония.

За мен работата на един ръководител на културна институция не е да седи от 9 до 17 часа в кабинета си.

Когато започнах работа в Софийската филхармония един колега от Филхармонията каза на заместник-министъра на културата: „Вие може ли да гарантирате, че новият директор ще седи от 9 до 17 часа в кабинета си?“ И тогава заместник-министърът отговори: „Ако той седи от 9 до 17 часа в кабинета си аз лично ще го уволня.“ Това означава, че този директор не се среща с хора и не работи за Филхармонията.

Друг съществен момент - много често хората в България си представят, че работата на един директор е да се занимава с всеки най-дребен проблем. Една нормална структура представлява пирамида и ако всеки върши работата си и човекът над него само го контролира то тогава нещата ще вървят. Работата на ръководителя е да направи стратегията за развитие и да внимава тя да се случва, т.е. той да прокарва пътя за политиката на тази институция.

Ако се занимавам, говоря условно, всяка сутрин да проверявам дали чистачките са почистили залата, тогава няма да мога да се срещам с определени хора, които пък да помогнат на Филхармонията в нейното развитие. Затова пък трябва да има хора, които да следят чистачките да си вършат работата. Проблемът е, че в България пирамидалната структура не е достатъчно разпространена. Аз никога не съм в лична отпуска, защото когато пътувам за други концерти, включително за мои лични, въпреки че пак работя и за Филхармонията, си пускам отпуска. И накрая не ми остава отпуска да изляза наистина в почивка.

Големият проблем в България е, че хората възприемат директора като човека, към когото да се обърнат по всеки един възможен проблем, без да осъзнават, че за решението на различните проблеми има отговорни лица. Случи се нещо – виновен е големият шеф. А той въобще знае ли за този проблем?

А какво прави този, който директно отговаря да не се случват подобни неприятни ситуации? Това е една малко изкривена логика от социализма, когато се знаеше, че ако този, който е отговорен за даден проблем, но не може да го реши, то тогава ти ще отидеш при неговия шеф и той ще му нареди да го реши.

Трябва да се отървем от логиката на социализма и трябва да разберем, че ако всеки за всичко отива при големия шеф това обезсмисля съществуването на онези другите. Какво правим с тях? Да ги уволним ли? Трябва да разберем, че всеки човек, бил той директор, заместник-директор, ръководител на звено, или най-обикновен служител носи своята отговорност нещата да се случват.

Това е разликата между диктатурата и демокрацията - при диктатура един държи властта и носи отговорността, при демокрацията правата ни произтичат от това, че сами носим отговорност за действията си. Ние не разбираме, че всеки един от нас на своето работно място носи отговорност. В момента, в който разберем тази основна разлика в мисленето и я приложим, ще бъдем безкрайно изненадани да установим, че нещата в България са тръгнали напред.

- Чувствате ли се като джедай, който има нужда от все повече и повече сила, за да се справя с доста провокативни ситуации?

- Имам една доста особена теория за джедаите – че колкото по-могъщ е един джедай, т.е. колкото по-силен в използването на силата е той, толкова по-малко трябва да я използва. И смятам, че това важи не само за „Междузвездни войни“, това важи въобще за хората в живота. Колкото по-голяма власт е съсредоточена в един човек, толкова по-малко той трябва да я налага.

Властта носи със себе си огромни отговорности и тя никога не е право, тя е задължение.

Завиждам на оркестри като Виенска, Берлинска филхармония, чиито шефове, които аз познавам, притежават огромна власт, която почти никога не трябва да използват. Причината е, че всеки един там на базата на собствената си отговорност върши онова, което е правилно и в един момент човекът с властта се явява като на масата на крал Артур – първият от равни. Може би това е една идеална ситуация, която в България е трудно приложима, просто защото трябва още малко да променяме собственото си съзнание. Но се надявам един ден и това да дойде.

- Каква е вашата мечта и надежда за 2023 година?

- Имам няколко мечти. Най-голямата е този кошмар в Украйна да свърши. Следващата е тази пандемия да не се завръща. Имам една лична, но не бих искал да споделям за нея. Иска ми се и Софийска филхармония да задмине постиженията си от 2019-та. Част от политиката, която се опитваме да водим е през следващите няколко години да пообиколим големите европейски културни центрове - нали сме европейски оркестър, нека тогава обиколим европейските столици - от Букурещ до Париж.  

Използвани са снимки от архива на Софийска филхармония. Фотографиите са на Василка Балевска и Виктория Вучева