Грандамата на пианото Елизабет Леонская: Най-важното докато свириш е силата на тишината

Във всички музикални произведения има смисъл, нотният текст е свято нещо

Актуално интервю
12:00 - 26 Ноември 2022
4378
Грандамата на пианото Елизабет Леонская: Най-важното докато свириш е силата на тишината

Наричат Елизабет Леонская "грандамата на пианото". И от изпълненията й, и от поведението й се усеща особена ерудиция и чувственост, характерни за руските аристократи. Но и голяма сърдечност. Родена в Тбилиси на 23 ноември 1945 г. в руско-полско-еврейско семейство, получила висшето си образование в Московската консерватория при най-добрите музиканти и педагози, през 1978 г. даровитата пианистка решава да емигрира от СССР и да се установи в Австрия.

Талантът на Елизабет Леонская до голяма степен е повлиян от творческото ѝ сътрудничество с гениалния руски пианист Святослав Рихтер, с когото я свързва близко приятелство чак до смъртта му през 1997. Той вижда нейните изключителни качества и допринася за тяхното развитие не само като учител и наставник, но и като сценичен партньор. Сензационното ѝ представяне на фестивала в Залцбург през 1979 г. бележи началото на блестящата ѝ кариера на Запад.

Съвсем справедливо е да отбележим, че Елизабет Леонская съчетава в своите музикални интерпретации най-красивото от източната и западната музикална култура. Макар вече над 40 години да живее в града на Моцарт, Бетовен, Шуберт - Виена, световноизвестната пианистка сподели пред Lupa.bg, че смята себе си за руски музикант, за човек на руската култура с всичките й странности. „Всяко време търси своя Бетовен и своя Шуберт и всяко поколение чува музиката малко по-различно поради факта, че манталитетът или вътрешният ни живот се променят“, смята знаменитата пианистка.

Във втората си родина Австрия Елизабет Леонская е почетен член на Виенския Концертхаус. През 2006 г. тя е удостоена с най-престижната австрийска награда за изключителни заслуги към културата на страната – Австрийския почетен кръст „За наука и изкуство“ първа степен. В Грузия е обявена за „Жрица на изкуството“ през 2016 г. – най-високото художествено отличие в страната.

На 19 ноември Леонская пристигна за втори път в България по покана на директора на Софийска филхармония маестро Найден Тодоров, за да гастролира отново в зала "България" и да бъде солист в един знаменателен концерт. На 20 ноември пред многобройната публика бяха изпълнени два от най-красивите концерти за пиано и оркестър - от Едвард Григ и от Роберт Шуман.

Предния ден от летище София Елизабет Леонская се отправи направо на репетиции със Софийска филхармония под диригентството на Найден Тодоров. Същата вечер на среща с почитателите на класическата музика от Филхармоничното общество в София тя сподели своето възхищение от класата на музикантите от националния филхармоничен оркестър.

Перфектният синхрон, таланта и взаимното уважение между диригент, солист и оркестър пролича прекрасно по време на концерта на 20 ноември. Самата Елизабет Леонская сподели пред Lupa.bg, че за нея най-важното е да се установи доверие между солиста и диригента, както и че солистът трябва да се съобрази с ритъма на оркестъра. И в тази съвместна музикална игра прочутата пианистка показа, че въпреки ярката си индивидуалност е отборен играч. И че дори дама на нейната възраст притежава завидна енергия и младежки дух.

Преди да се поклони на публиката Елизабет Леонская с присъщия й аристократизъм се поклони на оркестъра и благодари сърдечно на диригента. Тя държеше да се поклоня пред зрителите в зала "България" винаги заедно с маестро Найден Тодоров. А като жест към публиката, която дълго и емоционално я аплодира, Елизабет Леонская изпълни два биса -  първият бе пиеса от Клод Дебюси, а на втория заедно със Софийска филхармония и маестро Найден Тодоров тя изсвири втората част от концерта на Григ.

Преди концерта си в зала "България" Леонская бе любезна да отговори и на въпроси на Lupa.bg.

Впечатлена от професионализма на музикантите от Софийска филхармония Елизабет Леонская прие поканата на директора маестро Найден Тодоров за втори гастрол у нас, този път под негово диригентство


- Г-жо Леонская, за втори път гостувате в България за съвместен оркестър със Софийска филхармония. Какво бихте казали за българския национален филхармоничен оркестър?

- Залата ("България", б.а.) е чудесна и оркестърът е прекрасен – много професионален, всички имат сърца и слух.

- Защо избрахте да изпълните два от най-красивите концерти за пиано и оркестър - от Едвард Григ и от Роберт Шуман?

- Винаги сравняват тези два концерта, може би защото и двата са в ла минор. И двата са достатъчно кратки, но единствено това е общото между тях. Има и сходни технически моменти, но характерът на двете произведения е абсолютно различен. Ако концертът на Григ е апотеоз и поезия за северната природа, то за концерта на Шуман може да се каже, че е бюргерска, интимна музика. И разбира се, гениална. И двамата композитори са виртуозни по различен начин.

Втората част на концерта на Григ сякаш описва състояние на природата и е химн за природата, а втората част от концерта на Шуман е просто разговор между двама души, които са много близки. Третата част при Григ е норвежки танц, но особено впечатляваща е средната част, когато ми се струва, че след дълги зимни месеци на сняг и студ се появява първият слънчев лъч или първият стрък цвете. Това е нещо, което ние, хората от юга, никога не можем да разберем, защото при нас времето винаги е хубаво.

Нека си спомним, че в Норвегия зимата е девет месеца и имаме девет месеца тъмнина, а след това идват три месеца светлина. Можем да се поставим в ситуацията, в която виждаш първия лъч светлина. Последната част на концерта на Шуман за мен е абсолютно откритие, защото на теория тя би трябвало да е валс, а той много се старае това да не личи и всъщност цялата трета част звучи като марш. И това дава съвсем друга енергия.

- Как се променя вашата интерпретация на тези произведения през годините и влияе ли настроението ви по време на изпълненията?

- Несъмнено се променя, но по-скоро бих казала, че се развива. Не мисля, че настроението оказва влияние. Ние имаме ноти, ние сме интерпретатори. Ако съм в лошо настроение и трябва да свиря весела музика, ще я изпълня тъжно ли? В крайна сметка аз имам нотен текст от композитора е това е свято нещо. Друг въпрос е, че когато се намираме в състояние на афект - тогава свирим по-интензивно.

- Как започнахте да свирите на пиано?

- Майка ми настояваше да свиря, както често се случва. (усмихва се) Мама вярваше, че свиренето на пиано е най-подходящото занимание за едно момиче и тя вложи цялата си енергия в моето музикално образование. По време на войната родителите ми са се преместили от Одеса в Тбилиси. Бях късно дете - татко беше на 55, а мама на 43.

За майка ми аз бях олицетворение на надеждата за нов живот, на бъдещето, за което самата тя толкова мечтаеше. По време на Гражданската война тя губи любимите си родители, пианото си и мечтите си да стане музикант. А по време на Втората световна война бомба удря къщата й - цялото й имущество и документи изгарят. Мама много обичаше музиката, затова, вече живеейки в Тбилиси, тя започва да дава уроци по пиано.

- Доколко страната, в която сте родена – Грузия и страната, в която сте завършили висшето си образование – Русия, са повлияли за формирането ви като личност, като творец и музикант? Или пък за един музикант, който гастролира в цял свят не е важна националността, а той се чувства по-скоро космополитна личност?

- И Грузия, и Русия ми повлияха много. За Грузия бих казала, че там всеки е индивидуалист и смята, че е най-добрият. Това от една страна е хубаво нещо. В Москва нивото е съвсем различно, конкуренцията е силна и там трябва да работиш много, за да се докажеш. И двата момента за мен са много важни.

Смятам себе си за човек на руската култура с всичките й странности, с любовта към кулинарията, към природата, литературата. В крайна сметка говоря на руски език.

- Вие живеете в Австрия над четири десетилетия. Какво най-много ви липсва от Русия и кога за последно имахте концерт там?

- Общуването с хората. Съвсем наскоро свирих в Санкт Петербург – в края на септември. Но никак не беше лесно да отида там, тъй като няма самолети, летиш до Хелзинки, там се качваш на автобус и пътуваш седем часа, минавайки финландско-руската граница. Но да не се оплаквам. Все пак Гьоте е ходил пеш от Франкфурт до Хайделберг.

- Какво ви даде Австрия?

- Много, защото това е друга култура – много висока култура с традиции. Най-трудното е да се адаптираш в тази култура и да се чувстваш в нея като риба във вода. Руската култура е прекрасна, но тя те движи по друг начин, в нея има друга вътрешна дисциплина, друг свят, друга артикулация. А след това попадаш във Виена сред други велики композитори като Моцарт, Бетовен, Шуберт, Брамс. За щастие във Виена музиката е неотменима част от живота и това е забележително.

- Г-жо Леонская, защо напуснахте СССР?

- Времето беше такова – всички напускаха Съветския съюз. Това беше епохата на Желязната завеса.


- Бихте ли разказали за вашето приятелство и творческо сътрудничество с големия пианист Святослав Рихтер.

- Приятелството е нещо, което не може да се създаде нарочно или просто така. Между нас имаше огромна разлика в годините – 30 години. Ние бяхме студенти в Консерваторията и почти толкова беше възрастта между нас и нашите преподаватели професори. Разликата в годините бе толкова голяма, че ти се струва, че са от друг свят. Сега като имам толкова много по-млади приятели си казвам: „Какво толкова!”

Напълно случайно попаднах в дома на Рихтер заедно с моя тогавашен съпруг цигуларя Олег Каган. Сприятелихме се и постепенно нашето приятелство се случи. Тези приятелски отношения продължиха и след моето заминаване за чужбина.

Някой от нас може ли да каже какво е приятелството? Това е някаква вътрешна връзка. За мен Рихтер беше бог. С младите той се държеше скромно, снизходително и меко. Той имаше вродено качество – не правеше нищо, за да получи нещо, но всички бяха готови да направят всичко за него. Това беше свързано с неговата абсолютна вътрешна чистота и идеализъм.

Талантът на Елизабет Леонская до голяма степен е повлиян от творческото ѝ сътрудничество с гениалния руски пианист Святослав Рихтер

- Кога се срещнахте за пръв път с Бродски и какво ви впечатли най-много?

- В Ню Йорк. По това време всички се срещахме в Ню Йорк. Ерудицията, откритостта и този непрекъснат огън, който сякаш извираше от него ме поразиха най-много. Той беше много топъл човек и се държеше сърдечно с всички.

- Как Йосиф Бродски ви посвети стихотворение?

- Аз тогава все още не го познавах лично. Йосиф Бродски беше много близък приятел на моя приятелка. И тя го помолила да ми посвети строфи. Той вече бе написал стихотворението "Bagatelle", в което корабните платна бяха сравнени с роял и моята приятелка му казала да го посвети на Лиза, тоест на мен.

И Бродски ми го посвети. Дори в началото той беше изписал фамилията ми грешно – Лионская, а аз съм Леонская.

След това се запознах с него и станахме близки. Всеки път, когато пътувах до Ню Йорк се виждах с него. Той бе гений, душа-човек и се държеше много сърдечно. Бродски идваше и на моите концерти в Ню Йорк.

Поетът Йосиф Бродски посвещава стихове на Елизабет Леонская

- Интересна ли ви е реакцията на публиката в различните държави и усещате ли я, макар че със сигурност, когато свирите се потапяте дълбоко в музиката?

- Публиката е различна и това е напълно разбираемо. В различните страни, дори в различните градове маниерът на ръкопляскане е различен. Но това не означава нищо.

На север – примерно в Холандия или в Северна Германия публиката винаги става на крака, но това не означава, че изпълнението е било феноменално. Това е традиция. Както много правилно отбеляза диригентът Джордж Солти – най-важното докато свириш е качеството на тишината. За мен е точно така.

В Ню Йорк ръкопляскат силно, но дори не успяваш да отидеш до края на сцената и хората вече са си тръгнали. Но все пак е разбираемо – бързат за метрото, което е далеч. Там нямат никакви традиции да благодарят. Във Виена ръкопляскат много дълго – ти излизаш, връщаш се, излизаш и пак се връщаш. В Германия аплодират не много силно, но продължително. Тези неща нямат особено отношение към начина, по който свирим.

- Работили сте с най-различни диригенти – бихте ли казали какво за вас е най-важно във връзката между диригента и солиста и на какво най-много държите в тези професионални взаимоотношения?

- Да чувстваш пулса на музиката. За солиста е много важно да помни, че всеки оркестър изпълнява звука по различен начин – например по-меко или пък по-остро. И ако примерно свиря по един начин, не мога да изисквам 100 души да се съобразяват с мен. Не се прави така. Това е до опит. Старая се винаги да се получава този синхрон. А що се отнася до взаимоотношенията с диригента - тук не говорим за близост, а за доверие – неговото доверие към мен и моето към жеста му и към начина, по който аз го интерпретирам.

- Имате ли любими произведения?

- Всички са ми любими. Във всички музикални творби има смисъл и всички те са съчинени от гениални творци. Аз съм някаква малка мравка и няма как да кажа: „Аз не харесвам това.”

- Има ли произведение, което отказвате да свирите, защото не го усещате като ваше?

- Да и то по-скоро, защото се страхувам, че не бих могла да го изсвиря по начина, по който бих искала. И без това имам огромен репертоар. Рихтер отказваше да изпълнява Петия концерт на Бетовен, защото е слушал изпълнението на Хенрих Нейгауз и смяташе, че по-добро от това просто не е възможно да се постигне. Той свиреше Първи, Втори и Трети концерт на Бетовен, но не и Петия.

- Госпожо Леонская, на мен лично много ми допада една ваша мисъл: "Никога не знаем: кой чува музиката по-добре – тези, които идват на концерта по дънки или тези, които идват с диамантена брошка."

- Да възприемането на класическата музика и на музиката изобщо не зависи от външния вид на човека.

- Трябва ли специална настройка, за да слушаш класическа музика и да я възприемаш? Примерно може ли да се слуша такъв тип музика, докато шофираш в колата?

- В колата звукът няма да е същият, както примерно в зала или ако слушаш вкъщи. Но вероятно за хората, които никога не ходят на концерт, по-добре е да шофират на фона на класическа музика, отколкото на фона на нещо друго. Моя приятелка казва, че няма нищо по-добро за поддържане на добра скорост от Голдберг вариациите на Бах.

По отношение на джинсите – това е въпрос на мода и на култура. Това че някой е облечен по определен начин е свързано с модата, не с културата.

По-рано на концерти ходеше само висшето общество – мъжете идваха облечени в смокинги. Красиво е, когато музикантите от оркестъра излизат на сцената във фракове, някак си е тържествено, но това не означава, че музиката ще звучи по-хубаво. Това зависи от работата. И това, че сега е модерно всички да излизат с черни ризи или фланелки – това съвсем не пречи на изпълнението.

Снимки: Софийска филхармония и
личен архив на Елизабет Леонская