Психологът Ирина Кирякова пред Lupa.bg: Любовта може всичко, растем и се развиваме, когато се чувстваме обичани

Ирина Кирякова от 20 години е посветена на психотерапията и я чувства като своя мисия, не като работа. "Вярвам, че винаги има начин да сме по-добре – по-щастливи, по-здрави, по-мъдри. Вярвам, че мога да предоставя помощ за самопомощ. Вярвам, че любовта намира начин да се прояви в живота на всеки, но само осъзнатото и пробудено съзнание има очи за нея", казва психологът и психотерапевт.

Като терапевт се занимава с много широк спектър от проблеми. Ирина Кирякова е един от първите дипломирани гещалт терапевти в България. "Избрах да работя с разностранни заявки, защото вярвам в многообразието и това ми даде шанс да имам богатство от възможности и гледни точки. Клиентът най-често идва с липсващото – липсва любов, липсва разбиране, липсва разбирателство", споделя Ирина Кирякова.

Работи с възрастни, подрастващи и деца, с двойки и семейства. Има дългогодишен опит в сферата на партньорските взаимоотношения, тревожни и страхови състояния, психосоматични проблеми, депресия, зависимости, тревожност, паник атаки, хранителни разстройства, чувство на празнота и загуба на смисъл.

Участвала е в различни международни форуми и конференции, посветени на психичното здраве и по думите й продължава да се учи, тъй като развитието е безкраен процес. Автор е на множество публикации и на книгата „Любовта намира начин – психотерапия на ежедневието“. След дни ще излезе и втората й книга „Формите на любовта”, като премиерата е в Литературен клуб "Перото" на 21 март, вторник, от 18,30 часа. По този повод Lupa.bg разговаря с Ирина Кирякова, която разкри на пръв поглед необичайни форми на любов. По думите на психолога любовта може всичко, дори да лекува неизлечими болести, стига да повярваме в нея и да я открием.

Снимки: Агнес Методиева

- Ирина, какво ви провокира да напишете втората си книга „Формите на любовта”?

- Откакто се помня живея с темата за любовта. Откакто работя като психотерапевт съм осъзнала, че всеки от нас има водеща тема в живота си. И обикновено в различни сфери темата се проявява по различен начин, но така или иначе тя е там. При някои може да е справедливост, при други да е отхвърляне, някоя кауза, революция, бунт. Моята тема е любовта.

Изследвала съм я и съм се вглеждала в нея. Аз съм голям късметлия, защото както и в предишната си книга „Любовта намира начин“, съм докоснала различни измерения на любовта в рамките на семейството ми. То беше много голямо, с много разклонения и много богато в това отношение. Вероятно това е едно от нещата, което ме е захранвало. След това като терапевт осъзнавах, че това е един от основните терапевтични инструменти.

Ако не мога да намеря причина да обичам човека много трудно мога да му помогна. И вярвам, че когато ние се чувстваме обичани започваме да растем и да се развиваме. И обратно – растежът ни блокира, когато не се чувстваме толкова подкрепени.

Мартин Киряков - режисьор, актьор и художник е автор на корицата и на илюстрациите към книгата на своята майка "Формите на любовта"

- Защо я кръстихте „Формите на любовта”?

- Опитах се да изследвам различните проявления на любовта. В предишната фокусът ми беше, че тя намира начин и че ако има любов нещата може да се получат. А сега изследвам различните й проявления.

Моето верую е, че на дъното винаги е тя и всичко започва от нея. Любовта съществува и преди големия взрив, може би тя е взривът.

Идеята ми е да разкрия не толкова традиционни проявления на любовта и да можем да разберем, че и те са любов. Защото когато виждаме любов зад нещата по различен начин възприемаме света.

Има една известна мисъл, че двата основни мотива, които ни движат са любов и страх. И когато сме свързани повече с любовта и тя е основният движещ механизъм като че ли успяваме да постигнем повече. Когато се появи страхът по-скоро се свиваме, по-малко си позволяваме, самоограничаваме се.

В книгата има и глава „Страхът като форма на любов”, защото той не е обратното на любовта, а е също нейно проявление, но по-различно. Когато човек е обичан той по един естествен начин се опитва да върви напред и да се развива. А когато ни обзема страх се втвърдяваме и тогава ставаме чупливи.

- А какви други форми на любов изследвате?

- Много се задълбочих в тази тема и накрая достигнах до прословутата максима – „Знам колко много не знам” и осъзнах колко огромна тема е това. Ако попитате всеки ще ви каже, че е изпитвал любов или има нужда от нея, но ние не можем да обясним какво е това всъщност. Сравнявам я с въздуха, с електричеството, с нещо, което знаеш, че е там, но не можеш да го обясниш какво точно представлява и как функционира.

За мен форма на любов е и завистта, безпомощността, критичността, подкрепата, свързването, надеждата, вярата.

За мен те са производни на този начален тласък и може би тя е някакъв начален тласък, който не разбираме и не можем да обхванем. А същевременно ние идваме на този свят чрез нея под една или друга форма, но е необходимо това да се случи и да има това свързване. Аз съм определила любовта като добронамерено свързване.

- Провокира ли ви нещо конкретно във вашата практика като психолог и психотерапевт или книгата е израз на цялостния ви опит в тази сфера?

- Провокира ме и от личния ми живот, и от професионалния - това, че растежът, лекуването е свързано с любовта и колко тя присъства. Ако се върнем назад в митологията и приказките се казва болен от любов – това в езика изобщо не е било случайно. Има много смисъл. Покрай един филм, който излезе – „Мъдростта на травмата” на д-р Габор Мате, който е психиатър от световна величина, стана много популярно да разбираме по-добре травмите и зависимостите. Той обърна досега съществуващата концепция за тях.

Едно от ключовите неща, за които той говореше е, че травмата е онова, което се случва в човека в резултат на онова, което се случва в средата. Тоест травмата не е събитие, а преживяването на събитието и не просто преживяването на събитието, а най-вече, за да се превърне едно събитие в травма, е необходимо то да бъде преживяно в самота.

Изоставянето, самотата, че ти преживяваш нещо трудно или страшно и няма с кого да бъдеш, няма кой да те съпроводи и да те подкрепи в този момент превръща едно събитие в травматично. И по тази причина има хора си казват: „Боже, този човек какво е преживял и как е оцелял.”

Не си бил сам, някой те е обичал и си го чувствал, че някой те обича и че е до теб. Моят призив към хората е да търсят някой, който ги обича – било дори Бог и това да е нещото, което ще ги накара да чувстват свързаност и да се почувстват част от нещо и могат да споделят и да бъдат чути, а не да остават сами и не да се изолират.

- Предполагам, че говорите извън тесния смисъл на измеренията на любовта между мъжа и жената примерно или между майката и детето, а в по-широк контекст, любов между приятели.

- Не разглеждам по-популярните форми на любов като приятелска и партньорска любов, интимност. Гърците например имат няколко думи за любов – филия, агапи, ерос, сторге. Говоря, че всичко, което правим е проявление на любовта, т.е. тя наистина е началото, двигателят.

- Вярвате ли, че любовта има и лечебна сила и дори може да лекува на пръв поглед неизлечими болести, пред които медицината е безсилна?

- Абсолютно. Виждала съм го с очите си как се случва. Една от провокациите е, че любовта е една огромна движеща сила в момента, в който човекът започва да я чувства и да си позволи да я получава. Има много случаи, в които нея я има, но не умеем да я получим. Защото може би не ни е дадена под формата, която за нас би била разбираема. Много хора имат конкретна представа как би трябвало да изглежда любовта, какво означава, ако някой ни обича и съответно не могат да получат любовта, която им бива дадена, защото не идва в тази форма.

Любовта може да лекува, а там, където не може да излекува, то със сигурност може да съпроводи по много по-топъл начин един човек в пътя му. Защото има и такива ситуации, в които не можем да обърнем само разрушителната програма на тялото. И за съжаление не можем да я спрем, но може да я осмислим. Любовта осмисля, тя дава смисъл.

Едно от най-често срещаните неща, които споделят хората, когато обичат и изпитват силна любов е, че са намерили смисъл. И обратно, когато имат усещането, че са я загубили, казват, че са загубили смисъл.

- Има ли сблъсък между любовта и нейните проявления – тоест тя да бъде задушаваща и обсебваща, така че това всъщност вече да не е любов?

- Ние обичаме най-често по начина, по който ние сме били обичани. Затова от една страна в една такава ситуация е важно тя да бъде погледната от двете страни. От страната на майката, която вярва, че обича и прави най-доброто за детето си, на което е способна и от друга страна от страна на детето, което не разпознава това като любов в този момент. Може би това е грижа, която е предозирана. Защото майката задушава.

Имала съм такива случаи в практиката си и когато се върнем назад в историята си ще видим, че има много голям страх – някаква несигурност, преживени травми, загуби. Затова тя е толкова обсебваща и трепереща. В този случай майката се свързва не с любовта, а със страха.

По същия начин, както един родител чака детето си да се прибере и се притеснява. Както се казва: „Да не ти се случва това, което го мисли майка ти.” Но и страхът е форма на любов, както вече споделих. Моята преподавателка терапевтка казваше: „Добрият родител не е този, който предпазва, а който превързва раната.”

- Проявата на агресия идва от липсата на любов ли?

- Бих разграничила агресията от насилието, защото в повечето случаи, когато говорим за агресия, която я възприемаме като нещо негативно, говорим за насилие. А насилието бих казала, че е липса на осъзнатост. И тази агресия надминава определени граници, защото липсва разбиране, неспособност да се справиш в дадена ситуация, напрежението се качва и ние съвсем буквално казваме, че избухваме.

Ето езикът отново носи много информация – взривявам се, избухвам, излизам от кожата си. Всички тези изрази са резултат от едно голямо вътрешно напрежение, което ние чувстваме и се превръща в движение, което не можем да удържаме повече вътре и правим нещо, което е разрушително - било за другия, било за нас самите. Защото агресията може да се обърне и навътре, към нас самите, не е задължително да отиде навън.

Въпреки че имаме много информация, много достъп до ресурси и до това да се ориентираме, всъщност сме ужасно изгубени и много голяма част от хората са неосъзнати. На мен ми прави впечатление, защото работя от 20 години и ако до преди 10 години основно бих казала, че тематиката, с която съм работила е била по отношение на партньорството, която е ключова тема, смисъла, адаптацията, но като цяло хората бяха доста пораснали в някакво отношение, то сега са регресирали в развитието и отиват към по-детското черно-бяло мислене.

Ако четете форуми в социални мрежи ще видите крайни позиции. Възрастният, зрелият човек говори с полутонове, ползва една много по-голяма палитра, дава си сметка, че нищо не е само добро или само лошо, а че ги има и двете. Зрелостта представлява способността да носим полюсите в себе си, да стоим с вътрешен конфликт и напрежение.

Противоположностите често не си противоречат, а има нужда да ги съчетаем. Защото дозата прави отровата, а не самото вещество само по себе си. Психотерапията е една пътека и посока, по която можем да се опитваме да носим себе си по един по-подходящ и грижовен начин. Тя не е начин да станем някой друг, да се променим фундаментално, тя е начин да се научим да живеем със себе си по един добър, грижовен начин. Да станем по-цели, изцелявам съдържа в себе си корена „цял“.

Ирина Кирякова води и семинари по психично здраве. Снимка: Личен архив

- Имали ли сте във вашата практика случаи на домашно насилие и на двойки, които са търсили начин да го преодолеят чрез психотерапия?

- Имала съм много такива случаи. Не е тайна, че тук домашното насилие продължава да е практика. Правя разлика обаче между насилие и агресия, защото има много ситуации, в които родителят, бидейки безпомощен, може да премине някакви граници към детето, но това не е насилие. За да говорим за насилие трябва да говорим за отсъствие на емпатия, на способност да усещаш, че причиняваш страдание на другия. Което вече навлиза в патологията и то има чисто биологично обяснение, защото много голяма част от насилниците нямат добре развити огледални неврони.

Огледалните неврони са една част от съзнанието ни, която в момента, в който нещо се случва с теб, то започва да се случва и с мен. Примерно ти почваш да се смееш много и ти казват: „Смехът ти е заразен“. И обратното натъжаваш се и аз също по някакъв начин съм загрижена и питам каква е причината. Тези огледални неврони в момента, в който аз ти причиня болка, която може да бъде не защото искам да те заболи, а защото аз изразявам себе си по някакъв начин, теб започва да те боли, но и мен започва да ме боли.

Природата е заложила някакъв регулатор, чрез който да спра това. Само че при някои хора това не се задейства, те могат да преминат тази граница, защото в тях нищо не се случва, няма я емпатията, тях не ги боли и те продължават на чисто рационално ниво да смятат, че са прави, нищо, че на теб ти е гадно и пищиш. Един нормален, емоционално здрав човек в момента, в който чува или вижда болка около себе си, той реагира със състрадание. А когато говорим за патология, тя има своя чисто биологичен корен, който е свързан с ранните ни преживявания като деца, които са довели до отсъствието и блокирането на съпреживяването.

Няма насилник, който не е бил жертва. Това са деца, които са били неглижирани, малтретирани, отхвърляни, лишени от обич и грижа до степен да притъпят или блокират тотално връзката със собствената си чувствителност и след това да са способни на подобни неща.

Това, което е необходимо да се случи тук обикновено е обектът – жертвата да повярва в себе си, в шанса си за различен избор и може да започне да променя системата. Достатъчно е един елемент от системата да има желание да се промени и отвори, промяната може да се случи. В момента има много каузи в тази посока. Наскоро имаше изложба в градинката на Кристал и в нея с лицата си участваха известни актриси.

Снимка: Личен архив

- Да вярваме ли в думите на Жан-Жак Русо, че човек се ражда добър, но обществото го развращава?

- Аз определено вярвам в това, че едно растение, за да се появи изначално, се появява в среда, където би могло да расте, но ако се променят условията на средата, то няма да може да вирее. Например кактусът вирее в пустинята, а кокичето – ще порасне в градинката. Но ако преместите кактуса в зимни условия или пък кокичето – в пустинята, тези растения няма как да могат да виреят в новите условия.

За мен човек се ражда в условия, в които би могъл да расте и да се развива и когато тези условия не дават възможност това да се случва, започват да настъпват всякакви форми на отклонения, които за мен са изкривена, отсъстваща по някакъв начин, блокирана любов.

- В свои лекции и интервюта споделяте, че като генетичен код 1/3 от нашите клетки са войнствени. Бихте ли развили малко по-подробно тази теза.

- Ако тръгнем от Фройд, който е бащата на психотерапията, той казва, че има две сили, които задвижват човека – Ерос и Танатос. Еросът е съзидателната сила, Танатосът – разрушителната. На ниво биология знаем това, тъй като сме живи, благодарение на това, че клетките ни имат т.нар. програмирана клетъчна смърт, т.е. ние постоянно умираме и се раждаме наново, за да сме живи. Има ги градивните съзидателни процеси у нас, има ги и разрушителните.

С психиката се случва същото. Всеки един от нас системно изпитва моменти, в които ей така му е гадно, като че ли всички са му криви и не може да намери основателна причина за това. Не може да се справи с това. Ще дам пример с тялото – примерно разболяваш се от вирус, но ти знаеш какво е това и имаш цел да го пребориш. По-страшното е, когато имаш симптоми на заболяване, но не можеш да откриеш какво и съответно не знаеш какво да правиш.

В психологически аспект е по същия начин – когато изведнъж ни обзема някаква тъга, апатия, раздразнение, а ние не можем да го адресираме. И тук е нашето място като терапевти да се опитаме да помогнем в процеса на адресиране. Всъщност няма нещо, което да няма адресат и е дошло отникъде. Но не винаги успяваме да сме свързани с тези неща, които са провокирали изначално това състояние.

- Мъжете или жените търсят по-често психологическа помощ?

- Ако се върна 10 години назад разделението беше много категорично – 80% от клиентите ми бяха жени, сега е равнопоставено. Тук имам предвид тенденция, която се отнася до големите градове. Ако се разходите на определени места, някъде в провинцията, там все още дори битува идеята, че за да ходя на психотерапевт, аз трябва да съм луд и е срамно. И как така някой, който не ме познава, ще ми реши проблемите? В София и в големите градове виждам, че нещата са се разчупили, а това означава, че мъжете са си разрешили да приемат, че проявата на сила може да е търсенето на помощ. Защото то е проява на сила, при това не малка. Погрешно е да се смята, че който търси помощ е слаб.

- Как се отразиха земетресенията в Турция и Сирия на психиката на хората?

- Имаше повишена тревожност у хората, получих обаждания от хора, които досега не са идвали, звъняха ми и клиенти, с които работя и питаха: „Какво става, само на мен ли ми е толкова трудно тази седмица?“ Те самите ме питаха дали земетресенията може да ни влияят. Разбира се, че влияят. Като погледнем от Космоса Земята е едно малко кълбо, но ние тук сме доста свързани. От наша гледна точка разстоянията изглеждат много големи, но реално не е така. Ние сме едно цяло и не може да си затваряме очите и реално тези неща ни влияят.

- Има ли според вас бум на паник атаки у хората след пандемията, която провокира много и различни страхове у мнозина?

- Със сигурност имаше много голям бум на всякакъв вид обостряне на страхови състояния. Всеки има различни страхове – паник атаките са една от формите на страх и логично се обостриха.

Но това го тълкувам и като събуждане, защото в психотерапията ние знаем, че всеки един симптом всъщност е някакъв посланик, който е дошъл да ни каже нещо, което не чуваме.

Тялото е една последна инстанция, която няма начин да не чуем, когато се обади. Но преди това може да заметем много неща и да си затворим очите и ушите. Но когато тялото започне да реагира вече е друго. И какво се случва – през тялото и симптомът към ситуацията, която го е породила.

Това, което ми направи впечатление още през първия локдаун по време на пандемията, когато всичко беше спряло, замръзнало, аз чувах птиците на площад „Славейков“, такава тишина не бях чувала и тогава разбрах в какъв шум живеем. Тогава пуснах безплатни консултации онлайн и се опитвах да направя нещо и да помагам на хората. Направи ми впечатление, че за едва 5% от хората, които ме търсиха, проблем беше самият вирус и пандемията.

Това беше един спусък те да погледнат и отделят време на неща, които отдавна са били проблемни. Страшно много хора започнаха да си задават въпроса за смисъла, много хора си дадоха сметка, че се въртят като хамстери в някакви колелета и може би трябва да слязат оттам, защото тази въртележка не им харесва. И през симптомите това най-лесно може да се случи и тогава започва да се споделя и да се говори за проблема.

- Наблюдавайки какво се пише и споделя в социалните мрежи бихте ли направили психологически портрет на обществото?

- Това, което ми прави впечатление е, че обедняваме откъм изразяване, откъм език. В рамките на 15 години наблюдавам примерно пожеланията за рождения ден във фейсбук – дали това са искрени пожелания насочени лично към теб или просто е копи пейст.

Изразяваме се чрез емотикони. Но езикът е емоциите ни, чувствата ни, той е формата, чрез която ще облечем себе си. Когато общувам с младежи виждам, че им липсват прилагателните, липсват им метафорите, начин, по който да изразят себе си. И затова започват паник атаки и при много деца. Една от причините е трудност да изразя емоциите си.

А една от най-ясните и достъпни форми да изразя емоциите си е езикът и споделянето. Ние мислим чрез думите, понятията. Липсата на понятие е липса на смисъл и това води към нарушен мисловен процес и адекватност.

- Няма на кого и няма как.

- Да, точно това е много често. Или защото всички други много бързат или започват с едносрични думи, търсят ги. Като попитам какво усещат, отговарят, че не знаят. По отношение на социалните мрежи в това море от информация хората трябва да умеят да се ориентират и да селектират информацията. В момента в голяма част от информацията, която се разпространява не може да достигнеш до източника. А и хората не знаят как да търсят източника.

Някаква фундаментална промяна със сигурност ни е необходима в образованието, която да ни накара да виждаме по различен начин и да се преподава критично мислене, да се преподава себепознание. Това трябва да влезе в училище, не е нужно да ходиш на психотерапия. Това е важно да го знае и всеки един човек, за да може да функционира в обществото.

- Наскоро беше разпространено социологическо изследване, според което 40% от офис служителите по света страдат от бърнаут – т.нар. професионално изпепеляване. На какво се дължи това?

- В момента стресови фактори се явяват много по-малки стимули от тези, които някога са били стимули за човека. Проблемът отново не е какво се случва отвън, а какво се случва вътре в тялото ни като отговор. И ако това примерно е някаква гръмотевица или тигър, който ме застрашава, да, необходимо ми е да си ускоря пулса, да ми се напретнат мускулите и т.н., за да се случат определени процеси, и аз да мога да избягам и да се боря с това.

Когато обаче за мен тигър се явява критичното отношение на шефа, дъвката, която дъвче колежката на съседното бюро или песента, която си тананика нещата стоят по друг начин. Това е обяснението защо често се случва – защото има твърде много стимулация и твърде малко възможности за отпускане и за изразходване на тази енергия, която се акумилира.

Друг аспект в тази посока са т.нар. помагащи професии и те са много по-застрашени. Това са хора, които са по-склонни да се грижат за другите, отколкото за себе си. Лекарите и учителите прегарят много повече поради факта, че не могат да поставят себе си като център на грижата, центърът е изнесен някъде другаде, недостатъчно улавят и усещат собствените си сигнали, че са преуморени или претоварени.

Една лекарка ми каза, че фазите са няколко – умора, преумора, болест, смърт. И въпросът е на кой етап ти ще регистрираш сигнала. Бърнаутът е вече фаза преумора, като симптоматиката е различна и паник атаките може да бъдат част от това.

Системата се претоварва от това, което постъпва и не успява достатъчно да се освобождава. Затова е важно да мислим в двете важни посоки – вход и изход, как се захранвам и как се разтоварвам.