Румен Радев е ебати пича, ама никой не го обича

Митичният образ на могъщия, но самотен и оплешивяващ мъж на средна възраст постепенно се превърна в основен идейно-мотивационен персонаж в политическата ни действителност. Цели 11 години минаха, откакто премиерът Бойко Борисов се оплака пред Цветанка Ризова в предаването „На 4 очи“, което тогава вървеше по Нова телевизия: „Нямам приятели, по празници си седя в Бояна сам като куче и гледам футбол“. След него факелът на достолепното уединение пое Слави Трифонов, за да кулминира всичко при Румен Радев, който тази седмица остана без гости на „Дондуков“ 2, стиснал самотно папчиците си с мандати.

Макар и с известни вариации, повечето психолози са постигнали съгласие, че като човешки създания, ние сме социални същества и средата играе ключова роля в развитието ни като личности. Обществената ни роля до голяма степен се определя от очакванията на други хора и желанието ни да отговорим на тези очаквания. Това е начинът, по който се приобщаваме към един колектив, едно социално пространство, като в замяна му даваме идентичност чрез културното разнообразие.

В такъв случай как да тълкуваме постоянно повтарящата се роля на капсулирания и самодостатъчен, заточен в Банкя/ „Делта хил“/Дондуков лидер? Дали става въпрос за емоционално и психологическо изчерпване на личната харизма, дали е страничен продукт на отровна политическа среда, в която персоналният чар изчезва и се забравя като участничка в „Ергенът“ седмица след края на шоуто? Или сме свидетели на евтина читалищна театралност, насочена към най-примитивните електорални импулси на населението?

Всъщност, едва ли. По-скоро става въпрос за сблъсък между напомпаното до пръсване самомнение на егоманиакалната личност с обществено-политическата реалност. По този параграф Борисов, Трифонов и Радев не просто не са от различни страни на идейната барикада, те са буквално тризначки с еднакъв (единствен) мозък като прословутите блондинки от „Биг Брадър“. Сърдити чичковци, очакващи признание и благоговение. А в замяна дори не получават омраза, храчки и умрели рибоци ала Бабикян и Хаджигенов, а пълна индиферентност. Това е жестокият удар, при който психологическите им процеси заскърцват и започват да пушат като новата руска лада без екстри.

Борисов се е оттеглил при внучетата, Слави въздиша в някакво тъмно мазе като скрит в пещера талибански водач, а Радев чака да му дойдат за мандати, ама никой не ще да му слуша бавното фъфлене за национално съгласие и общо преодоляване на инфлацията, политическата нестабилност и прочие соц клишета, дето дъртите ченгета в екипа му ги пишат на килограм като книжки на Георги Бърдаров. Както пееше едно време Ицо Хазарта, „България не ме обича, а аз съм ебати пича“.

Приятно беше да се къпеш в народната любов, вдигнал юмрук към синевата, отъркал се в бунта срещу пленената държава и произвола на съдебните бухалки. Да спечелиш втори мандат без никаква платформа, предложения, цели и идеи, без сянка от послание, което да си поставил дори в периферията на обществения дебат. Румен Радев е дефиницията на не(щастливата) случайност, нещо като Лиляна Попова начело на БНТ, десен бек от Арда в националния по футбол, или Просто Наско в Министерството на културата. И най-нормалното е да виси самичък с увиснала папка в ръка, макар да е ебати пича.