Седмицата: Кой ми (ни) с*а на барбекюто

Въглищата станаха поредните павета, по които се засили през изминалата седмица без спирачки поредният протест. От туй многопротестърство, дето в последните години води до блъскане с паве на собствените ни глави и/или на монтиране на цяло паве на онуй място, дето по физиология би трябвало да има мозък. Който не се е сетил „за к‘во“, той не е протестирал. Най-вече чрез затапване на магистралния асфалт и на столичните жълти павета.

За каменните въглища иде реч, не за дървените въглища с които палим барбекюто да цвърчат кюфтета, когато си почиваме от протестърството. Може и по време на протест. Така де, не им раздават храна на протестиращите, както се оплака тия дни някой си от т.нар. енергетици или пък от зърнарите (все тая!), надошли в центъра на София да търсят под вола паве баш на жълтите павета. Та затуй може и барбекюта да си носят, да димят скарите и с кюфтета, и с кебапчета, та да е по-дебела димната завеса между протестиращи и власт.

В крайна сметка обаче цялата тая работа всъщност се съчетава в прочутото „дървено желязо“. В най-яркия нонсенс в тази нашата държавица, в която и от горе надолу, и от долу нагоре се раждат тъкмо само безсмислия. В този ред на мисли, ако територията ни е бедна на полезни изкопаеми, а богата на барбекюта, на скара-бири, то тогава сме пребогати на дървено желязо.

Пак в същия ред на мисли възниква и основният протестърски въпрос в момента – нищо повече от „кой ми с*а в гащите“. И в протестърските, и във властовите гащи. Което в крак с омешването на каменните и дървените въглища би могло да звучи така: кой ми с*а на барбекюто.

Точно така, пак сме се (само)оцапали именно от горе до долу, и от долу до горе. Ама то няма и как иначе, след като сме затънали в последните няколко години до шия, че и по-нагоре, в ла*на – пардон, в избори. И няма какво да се вайкат дори и някои министри, че видите ли, дори и когато изборите са редовни, като тия сега – местните, пак имало политсили, които „недобросъвестно се възползват и скачат върху протеста и го разпалват още повече“. Ми то важи съвсем сигурно в общи линии и обратното – зададат ли се избори, изведнъж съвсем „съвестно“ (според колко им е голямо павето в главата), се развъждат всякакви протестъри дето основното им искане е „Оставка!“. Без значение какво ще (о)стане след това. И без значение знаят ли какво искат.

Ей го по-конкретно и сегашното „дървено желязо“, дето си го обръщаме ха оттам, ха отсам на барбекюто, та горещо, „на жар“, да ни (о)смърди още повече.

Чакахме, чакахме (предизборно-изборно време е все пак – постоянно) и тръгнахме да си предаваме в последния срок плановете в Брюксел за съдбата на въглищната ни енергия. Също като при „голямата нужда“, когато неминуемо пълниш гащи, след като чакаш до последния момент да си предадеш „плана“ в тоалетната.

И така неща, дето са известни от преди точно 20 години, ни образуваха мощно протестърско-властово разстройство, и то след запек, именно сега – в последния момент. Още през 2003 г. влезе в действие директивата, която въведе пазара на въглеродните емисии – да си плащаш за пушилаката. Поради това през тази година е паднало производството на еленергия от въглища с 25%. По-просто казано: заради цената на въглеродните емисии, въглищната електроенергия е много скъпа, неконкурентно способна на новите технологии.

Нооо, въглищните ни енергетици искат да копат въглища – кво друго. А властта иска (няма как!) – да не копат. А ако ги направим тия двете страни на „сглобка“, се получава нещо от сорта, дето е записано в „трудовата характеристика“ на шопа“ моем да копам – моем и да не копам. Дето значи, че нищо не можеш, щото си мислиш как само да си полегнеш.

Е, пак си полегнахме, този път право в кюмюра. Вече загубихме първия транш от 100 млн. евро заради забавяне на стратегическите планове. Но продължаваме да се изхождаме върху нашето си барбекю като единствена страна от ЕС, която все още не е депозирала плановете си за декарбонизация.