Свинята Вучич скоро ще се гушка с Асад в Москва

Представете си, че през последните 12-13 години съседът ви от апартамента вляво всяка вечер пребива жена си, опипва по циците 16-годишната си дъщеря, прибира се в 3 през нощта с пиянски крясъци и е вмирисал целия етаж на кисело зеле и евтина пърцуца. Сере и пикае във входа, пука гуми на паркинга. Освен това дава под наем една стая на двама печени главорези и наркодилъри, от които е пропищял целият квартал. Какво ще направите?

Вариантите са няколко. Или го спипвате в мазето на 4 очи край бидона с ракия и с ръка на гушата му обяснявате, че тая работа повече няма да я бъде. Или правите общ съвет на етажната собственост и го измитате по законов ред да си строи колиба някъде в „Христо Ботев“ и да си пали гуми на воля. А може и да си затраете като ощипана девица и лицемерно да го поздравявате на стълбите, самозалъгвайки се, че съжителствате с нормално, човешко същество.

Вече трета петилетка комшиите ни от Сърбия затъват все по-дълбоко в хватката на евтиния популист, превърнал се в безмилостен диктатор Александър Вучич. Ние и европейските ни партньори обаче се правим, че не забелязваме какво става на 60 километра от София и 100 от сърцето на континента. Правим си оглушки за пълното овладяване на политическата система, сравнимо само с достиженията на Лукашенко в Беларус. За държавно контролираните медии, за паравоенните отряди тежковъоръжен башибозук, напомнящи за гражданската война от 90-те години на миналия век.

Не ни дреме, че непосредствено до границата ни е забит клинът на руските имперски амбиции и на неудържимата китайска икономическа експанзия. Вучич печели вот след вот с нагли фалшификации, подмяна на цели секции, купуване на съюзници и опоненти, открито и несанкционирано полицейско насилие.

В Сърбия действа някакъв хибриден режим на евроазиатска автокрация със зависима съдебна система, олигархично-клептократски държавни органи, стимулиране на организираната престъпност, където единственият път към обществено-икономически прогрес е да ближеш чепиците 48-и номер на очилатия фюрер. Всичко това ние, останалите европейци, търпим тихомълком с два цинични аргумента.

Първият е химерата за т. нар. „стабилност на региона“ и етническата карта, с която дългучът от Белград не спира да вика призраците на жертвите от Сребреница. И ние му вярваме и го целуваме по олигавените устни, макар историята да ни учи, че именно Сърбия е подпалвала балканското буре с барут поне 5 пъти миналия век с трагична равносметка от стотици хиляди жертви и десетилетни национални катастрофи.

Другият коз на Вучич, ако използваме актуалната реторика на Доналд Тръмп, е половинчатото обещание, че някога ще признае независимо Косово. И докато го чакаме да постави заветния подпис, той размазва студентите по улиците на Бeлград с конна полиция, водни и звукови оръдия и платени нарко-убийци от футболните агитки на Партизан и Цървена звезда. Троши костите на опозиционери и журналисти в мрачните Белградски зандани и продава душата на Европа за рубли и юани.

Днес в Сърбия има само една действаща демократична институция – улицата. И тя ще измете очилаткото с вечно наплютата зурла в любимата му Москва да се гушка на чай с Башар Асад. А какво ще им тури в чая ботоксовият домакин – да са си правили сметката по-навреме.