Маестро Пламен Карталов: Вагнер оправя гласовете на оперните певци и разширява хоризонта им

Всички ние сме много горди с българските оперни певци, без които не исках да правим този Вагнеров маратон. Колеги, благодаря ви, че ми повярвахте, никога не съм ви задължавал, някои ви орисваха, че Вагнер ще ви развали гласовете, ние доказваме, че Вагнер оправя гласовете. В постановката "Тайнхойзер" имаме най-доброто вокално присъствие в България, което може да се чуе. Това каза директорът на Софийска опера и балет акад. Пламен Карталов към оперните певци по време на специалната пресконференция, посветена на летния Вагнеров фестивал, който ще се състои в Софийска опера между 26 юни и 5 юли. 

Събитието, което се превърна в една от визитните картички на Софийска опера, ще бъде открито и закрито с премиерата на "Тайнхойзер" под режисурата на Пламен Карталов. Това е деветото заглавие от Рихард Вагнер, което маестрото поставя в Софийска опера. 

От 2023 г. насам България вече има своя Байройт - именно там вече 149 години се провежда прочутият Вагнеров фестивал, основан от великия германски композитор. Преди три години големият познавач на Вагнер акад. Карталов създаде такъв фестивал и в София, на който се изпълняват само опери от немския маестро. Догодина българският Вагнеров фестивал ще поздрави символично фестивала в Байройт по повод 150-та му годишнина, стана ясно от думите на директора на Софийска опера.

"Нека младите български оперни певци да не се плашат от Вагнер, а да разширят малко хоризонта и манталитета си и да последват един автор, който е автор на пеенето", препоръча режисьорът.

"За мен в оркестъра има говор и често казвам, че това, което го говори оркестърът без думи, аз като режисьор съм длъжен да го изразя с моите артисти на сцената, т.е. музиката на Вагнер да бъде видима в акорди, в лайтмотиви. Музиката е толкова ясна и разбираема заради визуалността на сценичното действие и играта на артистите", обясни акад. Карталов, като каза, че е много важно да има мост между пеенето и оркестрацията.

По думите му музиката трябва да се види в мизансцена и в играта. Режисьорът сподели, че често внушава на артистите, че първо е важна играта, а после пеенето, защото така е казал самият Вагнер, който първо предпочита да има силна актьорска игра, а после и въздействащо пеене. "Нашите певци могат и двете", категоричен е Пламен Карталов за българските оперни певци. Той добави, че затова във Вагнеровия фестивал на Софийска опера залага само на родни вокални таланти.

Много е важно актьорите да не застанат като скулптури на сцената и да пеят, това може да си го слушате и вкъщи, а става дума за един театър на Вагнер, изразен чрез неговата мелодия и чрез цялата палитра на оркестрацията, коментира маестрото.

Според него българските оперни артисти се интересуват от това какво говори оркестърът. Белканто не е красиво пеене буквално преведено, а изразително пеене, обясни Пламен Карталов, като добави, че с гласовете си артистите рисуват портрети.  

„На сцената на нашия театър виждам Танхойзер разпънат между две закрити общества – обществото на насладата и обществото на хармонията. През погледа на Вагнер можем да съзрем нравствена връзка на либретото и музиката с величието на посланието на църквата и обществото", каза акад. Карталов.

"Моята постановка на „Танхойзер“ с български певци се превръща в една съвременна драма, но не за греха и за прошката, а за човека, който търси цялост и свобода в един свят, разкъсан между крайности. Всичко е извадено от партитурата на музиката. По този начин Вагнер не е просто една опера. Той е въпрос – може ли съвременното общество да приеме различният, може ли да прости не на грешника, а на онзи, който открива неудобната истина за самите нас?", отбеляза маестрото.

"Щастливо съвпадение е премиерата на „Танхойзер" с юбилейната свещена 2025 година за християнския латински свят. А мотото е „Поклонници на надеждата". В операта на Рихард Вагнер можем да съзрем нравствена връзка на либретото и музиката с величието на посланията на Църквата и обществото - за консолидация на вярата, за оптимизъм и надежда в днешния свят на войни, свят, забравил човешката ценност на добродетелите, на прошката, изкуплението и спасението от грехопадение - на самоувереност и алчност, на пренасищане с удоволствия и власт", сподели своята режисьорска концепция директорът на Софийска опера.

"В този контекст моята постановка на "Танхойзер" се превръща в съвременна драма - не просто за греха и прошката, а за човека, който търси цялост и свобода в свят, разкъсан между крайности...

Обществото на насладата - капан от удоволствие

Венера олицетворява обществото на насладата - свят, изграден като ритуален театър на желанието. В постановката вместо традиционния балет въвеждам мимически игри с митологични и символични образи на любовта: Леда и Лебедът, Психея и Ерос, Елена и Парис, Сузана и двамата старци, Орач с фалос, който опложда земята - образ на плодовитостта, Похищението на Европа, Дионис, повеждащ всички в екстатична оргия.

Това е свят на безкрайно удоволствие, но и на безпаметност - място, където насладата се повтаря до загуба на същност. Естетизирана плът, митологизирана страст и ритуална чувственост изграждат сценичната среда като капан - пленителен, но без изход.

Обществото на хармонията - свят без милост

Вартбург представя другата крайност - общество на духовен ред и възвишен морал, но лишено от състрадание. Това е свят, който възпява идеала, но отрича човешкото. Студено, догматично и консервативно, то предпочита реда пред емпатията, формата пред съдържанието. Ландграфът е покровител на изкуството и рицарите певци, които възпяват духовната любов и християнските добродетели. Но когато Танхойзер се осмелява да изрази своята истина - за плътската любов - той е моментално отхвърлен. Песента му не се вписва в тесногръдата нравственост на обществото, което не тьрпи различието.

Надежда, която човешките институции отказват

След като е отхвърлен и от двете общества, Танхойзер предприема поклонничество до Рим - последен акт на надежда за изкупление. Но и там го очаква жестокост: Папата му казва, че по-скоро ще разцъфне сухият му жезъл, отколкото Бог да прости такъв грях. Това е върховният момент на отчаяние - когато вината изглежда вечна, а милостта - невъзможна. Но в моята постановка сценично се подчертава, че Божията милост е по-голяма от човешката присъда. Макар институцията на Църквата да отказва прошка, над Танхойзер се излива невидимата благодат на вътрешното изкупление.

Прошката идва не чрез власт, а чрез любов - чрез Елизабет, чрез болката, чрез покаянието като лично осъзнаване. В сценичния финал жестът на милост е символичен, но ясен: жезълът „разцъфва" не външно, а духовно, като знак, че прошката е възможна там, където има истинско покаяние и саможертва. Така операта не завършва в отчаяние, а в надежда.

Елизабет - образ на чистото и състрадателното

Единственият образ, който предлага истинско спасение, е Елизабет. Тя е символ на чистата любов - не като нравствена догма, а като дълбока човечност.

На фона на вкаменената духовност на Вартбург, Елизабет е живо същество, дишащо състрадание. Тя не съди, не наказва, не поставя условия. Нейната любов е тиха, но непоколебима - акт на разбиране, а не на осъждане. Елизабет е противоположността на обществото, от което произхожда. Там, където обществото отказва прошка, тя се жертва. Нейната смърт не е поражение, а освобождаващ акт - отваря врата към милостта, която нито Венера, нито Вартбург са способни да дадат.

Танхойзер - метафора на съвременния човек

Танхойзер е метафора на модерния човек - този, който отказва да избира между душата и тялото, между порива и реда, между истината и очакванията. Постановката разказва за болката от непрекъснатото търсене, за духовното странничество на човека, който не загива, защото е съгрешил, а защото е прозрял: свободата изисква не само избор, но и смелост да понесеш последствията му.

Финален въпрос към нас самите

„Танхойзер" в моя режисьорски прочит на партитурата на Рихард Вагнер е не просто опера, а въпрос: Може ли съвременното общество да приеме различния? Можем ли да простим не на грешника, а на онзи, който ни разкрива неудобната истина за самите нас?", разкри своите режисьорски рефлексии акад. Пламен Карталов.

Диригентът Константин Тринкс разказа за поредното си идване в България и за работата по „Танхойзер". „Оперите на Вагнер са общо 13, а „Танхойзер“ е деветото заглавие, по което работя в момента, в Софийската опера. Първите три опери на Вагнер не се броят, защото са по-експериментални и реално не са били поставяни на фестивала в Байрот, посветен на творчеството му", каза той. Тринкс отбеляза, че „Танхойзер“ е от ранните творби на Вагнер, но въпреки това е шедьовър.

"Много съм щастлив и благодарен за предоставената възможност да бъда отново тук. Благодаря на акад. Пламен Карталов. Искрено се радвам, че отново ще работим заедно с него. Преди две години правихме „Пръстенът на нибелунга“ заедно", разказа още диригентът. Тринкс дошъл за първи път в България през 2015 г., когато имало много сняг. Тогава поставили „Тристан и Изолда“. "Десет години по-късно се чувствам като у дома си", допълни маестрото.

„Съставът на предстоящия ни спектакъл „Танхойзер“ е много впечатляващ, защото в него няма гостуващи изпълнители - всички са българи и това е повод за гордост. Бих казал, че това не е възможно да се случи в Германия", каза Константин Тринкс. Той идвал три пъти за предварителната подготовка на „Танхойзер“. "Така имам възможност да работя в продължение на седмици с оркестъра и певците. Тези срещи ни помагат да развием по-добре персонажите в ролите им, а също и в музикално отношение. Още от първия ден, в който пристигнах, започнах работа с оркестъра и нямам никакви съмнения относно работата му. Убеден съм, че постановката ще е фантастична", отбеляза диригентът.

Тринкс поясни, че стилът на изпълнение на „Танхойзер“ е много различен от френския и италианския както по отношение на оркестъра, така и на изпълнителите. Според него техниката белканто много помага за реализацията на творбата на Вагнер. "Самият той не би искал в оперите му да има лаещо звучене. В миналото случаят не е бил такъв, но в настоящето се наблюдава такъв процес. На оркестъра е отредена много важна роля, обсипан е с множество изисквания, за да се предаде онова усещане, което Вагнер търси", отбеляза диригентът.

Сценографът на „Танхойзер" Свен Йонке благодари за предоставената възможност да работи в София и обясни, че „оперите, които поставяме, предоставят голямо поле и голям потенциал за интерпретация". Според него основната идея на „Танхойзер“ не е просто да се разкаже директно историята, а да се представи чрез метафори.

"Искаме да направим така, че преживяването да е потапящо и да увлечем публиката. Това, което ми харесва при работата с маестро Карталов, е, че той дава пълна свобода. След като излезем с концепцията за създаването, започваме да си пращаме среднощни мейли, защото през нощта е времето на най-голямото вдъхновение", каза Йонке.

Мартин Илиев, който е в ролята на Танхойзер, каза, че героят му е такъв, какъвто го направим всички. „Той е един много сложен образ, всъщност е един от любимите ми. Може би ми е любим, защото е сложен и труден. Опитваме се да достигнем максимална дълбочина и се надявам да успеем. При Вагнер може още и още, но в крайна сметка трябва да стигнем донякъде", каза Илиев.

Оперната прима Габриела Георгиева, която се превъплъщава в ролята на Венера, благодари за възможността да е отново във Вагнерова постановка. „Щастлива съм за прекрасния образ на Венера, която трябва да изградя. Марти е скромен, но държа да отбележа, че той е изумителен Танхойзер. Толкова дълбоко бърка в сърцето, че понякога се просълзяваме по време на репетиции. Всички залагаме на добра вокална техника, която не може да не е перфектна при Вагнер", каза Габриела Георгиева.

Тази година Вагнеровият фестивал ще бъде открит 26 юни с премиера на операта "Танхойзер", ще бъде представена и тетралогията „Пръстенът на нибелунга“, като на 28 юни е „Рейнско злато“, 29 юни - „Валкюра“, 1 юли - „Зигфрид“, 3 юли - „Залезът на боговете“. На 5 юли "Танхойзер" ще закрие фестивалната програма.