Шедьовърът "Александрийски квартет" от Лорънс Дърел в ново стилно издание на български

Улиците на Александрия миришат на похот, пот и прах, сърцето ѝ е болно за любов. Мистичният град, основан преди двайсет и пет века от завоевателя Александър, е люлка на литературния шедьовър „Александрийски квартет” – поредица от четири романа на британския писател Лорънс Дърел.

Отделните части – „Жюстин”, „Балтазар”, „Маунтолив” и „Клия”, са публикувани между 1957 и 1960 г., преди броени дни излезе новото им издание на български език с великолепния превод на Иглика Василева и логото на „Лист”. Квартетът е в два тома, кориците им са дело на Калина Мухова.

Всяко от произведенията разказва от гледна точка на съответния герой за едни и същи събития в града. Основен наблюдател е Дарли, който води записки за преломите в живота на тези, които обича и познава.

В „Жюстин”, „Балтазар” и „Маунтолив” действието се развива в Александрия навечерието на Втората световна война, между страниците на „Клия” отеква канонадата на вражеския флот в пристанището на града.

В първия роман Дарли събира отломките на сърцето си след бурна афера, а в последния – „Клия”, изцелената му душа отново открива любовта, но с друга жена.

Героите в тази творба, както и образът на разказвача, са измислени и нямат никаква прилика с живи лица. Само градът е истински, уточнява в бележи  към отделните части Лорънс Дърел.

През 1959 г. в интервю за The Paris Review – англоезично списание, излизащо във френската столица, той описва идеите, стоящи зад „Квартета”, като сближаване на източната и западната метафизика, основано на преобръщането на стария възглед за материалната вселена от Айнщайн и на същото, което Фройд прави с концепцията за стабилната личност, което води до нова концепция за реалността.

„Чрез изкуството си ние, хората артисти, щедро прощаваме всички рани и поражения на всекидневието; по този начин ние не избягваме съдбата си, както непрекъснато се мъчат да правят обикновените хора, а я изпълваме с потенциала на истинското ѝ съдържание – въображението. Защо иначе ще се нараняваме един друг?”, пък отбелязва Дарли в „Жюстин”.

И критиците, и читателите, приемат благосклонно „Александрийски квартет” и тетралогията остава най-популярната творба на Лорънс Дърел. Макар да твърди, че героите в нея са плод на въображението, авторът нанася в някои от тях щрихи от собствения си живот.

Години наред Дърел е на дипломатическа служба към британското правителство и по време на Втората световна война е аташе по печата към британските посолства, първо в Кайро, а след това в Александрия. Тъкмо в Александрия той се запознава с еврейката Ив (Ивет) Коен, която го вдъхновява за образа на Жюстин.

Сред най-влиятелните фигури в обкръжението му е писателят Хенри Милър, по-възрастен от него с двайсет години. Когато през 1935-а прочита романа му „Тропик на Рака”, Дърел незабавно му пише писмо с искрените си възторзи. Милър му отвръща и така започва приятелството им, продължило четири декади.

Освен този пример за писателско родство по избор, в биографията на Дърел има и важно родство по кръв – той е по-голям брат на естествоизпитателя и писател Джералд Даръл. Разликата във фамилията е заради дошлото през руски произношение на фамилията на автора на „Моето семейство и други животни”.

През 2012 г., когато архивите на Нобеловия комитет са отворени след 50 години, става ясно, че Лорънс Дърел е бил номиниран за Нобелова награда за литература през 1961 г., но не е попаднал в окончателния списък. Тогава отличието отива при Джон Стайнбек.

 Откъс:

Преди всичко какво представлява този наш град? Какво включва думата Александрия? Затворя ли очи, виждам хиляди изтерзани от прах улици. Днес той е владение на мухите и просяците – както и на онези, избрали промеждутъчното съществуване сред тях.

Пет раси, пет езика и една дузина религии: корабите на пет флота се оглеждат в мазните води на пристанището. Половете обаче са повече от пет, но изглежда, само демотическият гръцки прави разлика между тях. Сексуалното предлагане, хвърлило котва в този град, изобилства от разнообразие на формите. Но въпреки това той няма вид на безгрижен пристан на удоволствията.

Символичните любовници на свободния елински свят тук са изместени от нещо съвсем различно, по-скоро андрогинно, или превърнало се в своята противоположност. Ориентът не може да се наслаждава на сладостната анархия на тялото, защото отдавна го е надживял. Спомням си Несим, който веднъж каза – май просто цитираше някого, – че Александрия е голямата винарска преса на любовта; онези, които излизат от нея, са болните, самотниците, пророците – тоест дълбоко наранените в своя секс.