Шеф в СДВР: Защо мирният протест в София прерасна в хаос

Вечерта, в която хиляди хора излязоха на мирен протест в центъра на София, завърши с хаос, разбити витрини и кадри, които разлюляха обществото. Младежи с маски и качулки, стъклени бутилки, пиратки с внушителна мощност, провокатори, които се промъкват през контролните пунктове – всичко това се случи в рамките на няколко часа, след като организаторите обещаваха „мирно шествие“.

Как се стигна дотам и можеше ли погромът да бъде предотвратен? Началникът на сектор „Масови мероприятия“ при СДВР Иван Георгиев разказва пред „Телеграфно подкаста“ хронологията така, както я е видял — отблизо, от позицията на човек, който през цялото време е стоял буквално до сцената и в постоянен контакт с организаторите.

Георгиев започва от самото начало: уведомлението за протеста, подадено в СДВР. В него събитието е описано като мирно, организирано от политическа партия, с призиви за ненасилие в социалните мрежи.

Но именно там – още на ниво документи – се появява първата тревожна подробност. В уведомлението е имало абзац за провеждане на шествие, „без да има начална точка, без да има маршрут на придвижване, без да има посещавани обекти, както и без да има крайна точка“. На работната среща в полицията организаторите са били питани какво означава това. Георгиев обяснява:

„Отговорено беше, че това ще отпада. Отразено е в протокола от срещата.“

Оттам нататък СДВР изготвя план за охрана — достатъчно служители, разстановка около сградата на Партийния дом, НС2 и прилежащите зони по бул. „Дондуков“.

На хартия всичко е под контрол.

Провокаторите — селектирани, но неотстраними

Още на входовете към зоната на протеста се забелязват първите съмнителни лица. Полицията изгражда 21 филтровъчни пункта, където хората се проверяват за забранени предмети.

Там служителите засичат хора, носещи предмети, които биха могли да се използват като оръжие: боксове, спрейове, мощни пиратки, стъклени бутилки.

Дори когато полицейски служители имат обосновано съмнение към дадено лице, те нямат право да го отстранят, ако не носи забранен предмет.

Георгиев обяснява тази правна рамка така:

„Те имат право да участват. Такива лица влязоха… През целият период на събитието бяхме уведомявани, че има такива хора, не извършват нищо, но има съмнение, че ще извършат. Не го отричам. Това е истина.“

Така провокаторите влизат в периметъра съвсем легално — въоръжени единствено със съмненията на служителите.

„Помолихме да има стюарди. Не беше откликнато.“

Един от най-често задаваните въпроси след погрома е защо тези лица не са били изведени навреме.

Началникът на сектор „Масови мероприятия“ дава отговор, който прехвърля фокуса към организаторите. „Помолихме да има достатъчен брой стюарди. С тяхно, мое и на колегите съдействие щяхме да влезем и да ги изведем… На искането ни от страна на организатора да дойдат стюарди… не беше откликнато.“

С други думи — полицията би могла да влезе, но само ако има посредници, гарантиращи, че подобна акция няма да се възприеме като провокация от страна на органите на реда.

Георгиев обяснява още: „Влизането ни без стюарди щеше да предизвика и да ескалира напрежение. Щеше да се търси причина в нас, защо сме създали нарушаване на обществения ред.“

Връзката с организаторите обаче според него не е сработила: „Хората идваха и ни показваха, ние пак искахме връзка с организатора, но това нещо не се случи“.

Там, където протестът се прелива в шествие, полицията усеща първата истинска промяна в атмосферата.

По думите на Георгиев:

„При минаване на 200-300 метра от шествието бяха хвърляни предмети, усети се, че започва напрежение… Колегите се отдръпнаха на по-голямо разстояние. Беше отбранителна позиция. Стремяхме се да не сме причината за провокация.“ Той подчертава, че провокацията явно се е търсела „преднамерено“ — не към сгради, а към полицаите.

Сред задържаните или спряните от служители имало и непълнолетни, носещи опасни предмети:

„Бяха хванати и върнати на родителите им деца, които имаха в себе си боксове, спрейове, пиратки… ако попаднат в дреха при хвърлянето, може да отнеме човешки живот.“

Ескалацията пред сградата на „Врабча“

По маршрута на шествието ситуацията е все по-напрегната. Най-сериозната ескалация настъпва пред сградата на ул. „Врабча“, която принадлежи на парламентарно представена партия.

Георгиев признава:

„Без причина нещата ескалираха наистина доста.“

Това е моментът, в който маските падат – буквално и преносно. Маскирани групи се струпват напред, полицията стои в отбранителна позиция. А хаосът се разгръща пред стотици семейства, които часове по-рано са били на мирен протест.

Защо полицията не влезе в тълпата?

Един от най-тежките обвинения към СДВР след погрома беше, че служителите не са действали решително. Отговорът на Георгиев е конкретен: законът го позволява, но човешката логика — не.

„Влизането само по себе си, когато е масова безредица… ще доведе до следното: хора, които нямат нищо общо с тези прояви, да пострадат. Ако се влезе — ще се случи.“

Той подчертава, че ползването на водно оръдие е било невъзможно заради температурите. А използването на спрей е било рисковано: „Щяхме да обгазим мирно протестиращи граждани.“

Провокатор, които „знаят тактиката“ на полицията

Георгиев отбелязва още един детайл — че сред провокаторите е имало хора, които очевидно познават полицейските тактики.

„Когато беше изваден спрей, тези правонарушители се дърпаха на 3-4 линия. Знаят на колко метра ще ги хвана спрея.“

Служителите на реда са били оборудвани с каски, без щитове, с прибрани палки. Целта е била да не изглеждат заплашително, за да не ескалират напрежението. Но за някои от провокаторите това явно е било предимство.

Можеше ли този погром да бъде предотвратен?

От казаното от Иван Георгиев се очертава сложна картина, в която различни фактори се събират в един момент: липса на достатъчно стюарди, невъзможност да бъдат изведени съмнителни лица без подобно посредничество, провокатори, които „не извършват нищо“, но се държат подозрително, групи, подготвени тактически, множество деца и семейства в тълпата, риск полицейска намеса да рани невинни

Полицейският служител не отрича, че провокатори е имало, че са били разпознати и че напрежението е било усещано още в началото. Но позицията му остава категорична:

„Щяхме да предотвратим погрома, но щяха да пострадат мирни протестиращи.“

Дилемата, пред която полицията се оказва, е между две злини — и тя избира по-малката: да не допусне невинни хора да бъдат ранени при силово влизане.

Това ли е било единственото решение? Можеше ли ситуацията да се овладее по друг начин? Или системата за охрана на масови мероприятия има структурен проблем, който се проявява всеки път, когато в тълпата попаднат предварително организирани провокации?

Отговорите предстоят. Но думите на Георгиев дават нещо рядко срещано — поглед отвътре, по минути, през очите на човек, който е стоял в самия център на събитията.