Субсидираната педофилия или каква е разликата между култура, изкуство и пропаганда

ИВАН СТАМБОЛОВ

Рано тази сутрин, когато седнах да пиша този текст, все още не знаех как е минала премиерата на филма „Змия“ (заклеймен като педофилска пропаганда), обявена за снощи от 20:00 часа в къщата на малкия брат на Христо Ботев – генерал Кирил Ботев – на ул. „Шипка“ 23. Прочетох само, че "активисти от неформалните колективи Библиотека ЛГБТИ+ и Феминистка библиотека организират акция в отговор на зачестилите хомофобски атаки срещу ЛГБТИ+ общността в България".

От „Свободна Европа“ пък знам, че „зачестилите хомофобски атаки“ се състоят в това, че друг вид активисти – този път патриотични – са раздавали листовки, лепили са стикери и са присъствали на прожекцията на филма „Черупки“. Наред със „Змия“ („горчиво-сладка история за необичайното приятелство между деветгодишния смелчага Марио и ексцентричния гей мъж Борче“), „Черупки“ е филм от програмата на „София прайд филм фест“ заедно с „Игра на природата“ (Натали е лесбийка и тренира бокс в Шотландия. Пол е интерсексуален и е спортист по гребане от България, Джесика е транс-футболистка от Берлин, а Бенджамин и Чаба са гей маратонци от Унгария), „Байкал“ (Филип и Стоян са приятели, които не са се виждали от много време. Първоначалният план е да се видят, да пият бира и да гледат мача. Но срещата им протича по различен от очаквания начин, след като Стоян идва облечен като жена) и „Наречи ме както искаш“ (съвместният живот на Мел и Алекса поставя двете жени пред предразсъдъците на семейства, които не са готови да приемат други измерения на любовта).

Защо се финансират такава продукции? Какво се очаква? Защо някой плаща, за да има „борба с предразсъдъците“? От поколения по естествен път хората създават свои култури, тези култури почиват на специфичен мироглед и ценности, понякога твърде различни помежду си, но в общи линии водещи до едно и също – до доброто, каквото го притежава всеки, вродено заедно с естествения нравствен закон. Изведнъж идва някой, който казва, че тези ценности са предразсъдъци и започва да финансира тяхното изкореняване. Но какво значи предразсъдък? „Не кради“ и „не убивай“ също са доста стари „предразсъдъци“ – без тях животът може би щеше да е много по-различен, по-свободен и по-пъстър. Пъстър като дъгата… Дайте да ги изкореним!

Кой изкоренява „предразсъдъците“? И по-интересно – защо? Очевидно организираната, изкуствената промяна на света може да се финансира единствено от субекти, разполагащи с необходимия ресурс, това е ясно. Обаче целите са странни. И желанието за преподреждане на света не е от последните години. Вижте какво четем у Набоков:

„Така например забавно малко пособие достави на разностранно надарената двойка (…) от Факултета по изящни изкуства уникалната възможност да запишат следвоенните народни песни в Източна Германия (…). Дъглас В. Томас (…), професор по антропология, получи десет хиляди долара от Мандоуилския фонд за изследване на гастрономичните навици на кубинските рибари и берачи на кокосови орехи. (…) И накрая особено щедра стипендия позволи на прославения уейндълски психиатър, д-р Рудолф Аура, да изпита върху десетки учащи се от началното училище тъй наречения „Пръстотопителен тест“, който предлага на детето да топне показалец в чашка с цветна течност, след което съотношението между дължината на пръста и намокрената му част се измерва и се чертае по разни увлекателни диаграми“.

Романът е „Пнин“ (1957), а действието се развива в началото на 50-те години на ХХ век в затънтено университетско градче в Съединените щати. Между другото, по същото време се развива и действието в „Лолита“ (1955). Види се, лудостта да се финансират безсмислици се е развила веднага след Втората световна война. Но пак питам: защо се субсидират такива безсмислици – заради чистото познание или заради нещо друго?ЛГБТ и т.н. филми си имат ясна цел – да променят мисленето на най-младата публика, която тепърва събира културната си колекция и оформя своите възгледи и убеждения. В това отношение тези филми са пропаганда по дефиниция.

Но каква е разликата между култура, изкуство и пропаганда? Едва ли може да се наблюдава някое от трите в чист вид. Културата довежда обществата до някакви идеи, те се изразяват чрез изкуството и почти в същия момент започват да се прокарват и налагат целенасочено заедно с други идеи и тогава се превръщат в пропаганда. Важна разлика е, че изкуството се разпространява самò, защото публиката го търси, докато пропагандата се натрапва насила. Днешното масово кино е развило до съвършенство способността да ги смесва. На такова смесване е разчитал и Мусолини, създавайки „Чинечита“. Разбира се, от таланта на ангажирания и хоноруван творец зависи на какво в крайна сметка ще прилича повече творбата – на изкуство или на пропаганда. Ако поставим изкуството и пропагандата в двата края на един спектър и го наложим, да речем, върху българската поезия, на единия край ще имаме изкуство без пропаганда и там ще застане „Две хубави очи“ на Яворов, а на другия – пропаганда без изкуство и ще видим „Към Партията“ на Христо Радевски (онова с храчките и дето Партията е права, дори когато греши, сещате се). Така можем да очакваме, че ако „Лолита“ е в единия край на фикционалната педофилия, то „Змия“ е в другия.

Самите ЛГБТ и т.н., хванали се за ръце на жива верига да защитават културата, дават чудесен пример със споменатата вече „Лолита“: „Доста по-остра реакция би следвало да получат филми като „Лолита“ по едноименния роман на Набоков!“, казват те.

„Лолита“ може би номинално наистина е много по-педофилска от „Змия“, но работата е там, че не е пропаганда. Едва ли някой някога е станал педофил, след като е прочел „Лолита“ или пък е гледал филма. Докато „борбата с предразсъдъците“, на която е посветен нашият ЛГБТ и т.н. филмов фестивал, е нещо съвсем друго. Впрочем доста смелост (и наглост) се иска да се сравняваш с Набоков и то точно в областта на естетиката. Срещу „Лолита“ никой не протестира по този начин, именно защото произведението не си поставя пропагандни цели.

Защо на „Змия“ и на другите филми им е необходим специализиран ЛГБТ и т.н. филм фест? И защо този фест трябва да се охранява от полицията? Ако са изкуство, пуснете ги по кината, сами да донесат посланието си за предразсъдъците и толерантността. Пък нека прокарват и пропаганда, но да не са единствено и само агресивна пропаганда. После обвиняват другите в агресивност… Защо винаги хората, които се противопоставят на такива „иновации“ (някои от които за щастие все още се считат и за престъпление) трябва да бъдат заклеймявани като неграмотни, некултурни, сковани от предразсъдъци, мразещи и нетолерантни? Често тези хора са несравнимо по-образовани и културни от набедените ЛГБТ активисти и техните литературни и кино герои.

Несъгласните трябва да бъдат представени като неграмотни диваци и насилници, за да се прокара желаната пропаганда: светът е лош и първобитен и трябва с общи усилия да го разрушим и върху руините му да построим рая на земята. Звучи ли ви познато? „На крак, о парии презрени!“. В случая с ЛГБТ и т.н. квинтесенцията на пропагандата е да се унищожи „предразсъдъкът“ за любовта като тайнство и да се замести с нормата на любовта като блудство. Защото когато сексът се разглежда единствено като източник на чувствено удоволствие и като нищо друго, тогава и оргазмът, независимо под каква и колко извратена форма, влиза в списъка на неотменимите човешки права.

В своя публикация по въпроса Виктория Георгиева казва: „Още преди години психиатърът Стивън Карпман създава т.нар. „триъгълник на драмата“, в който хората играят три роли – жертва, спасител и агресор (преследвач). Е, в ролята на спасителя се изявяват всички, които си мислят: „Трябва да помогна на тези хора, защото те не са в състояние да си помогнат сами.“ Именно поради тази причина, всякакви активности – прайдове, прожекции на филми, други събирания, се правят и с цел „жертвите“ – ЛГБТИ, да намеря своите „спасители“, които няма да са от техните среди, защото така каузите им ще бъдат популяризирани и подкрепени от хора извън тяхната общност. И такива винаги се намират“.

В такъв случай за нас, простите граждани, които по една или друга причина не искат или не успяват да се вживеят в ролята на „спасители“, остава ролята на „агресор“. Не виждате ли колко е смешно? Истинският агресор вика: „Дръжте агресора!“. И някой щедро му плаща за това. За трети път питам: кой и защо? В мюсюлманските страни, където хипотетичните ЛГБТ и т.н. хора биха имали наистина сериозни проблеми, ако се организират за пъстроцветни демонстрации, никой не финансира прайдове и филм фестове, никой не воюва в защита на потъпканите им права. Защо това се случва в християнските страни, където на практика никой никого не закача? Националистите, които посещават паради и прожекции, хвърлят яйца и лепят стикери, са следствие, а не причина за гей движението за „права“ и за гей борбата против „дискриминацията“. Техните действия са провокирани от поведението на ЛГБТ и т.н. активистите. Възраженията на националистите не са против това кой с кого си ляга, а против демонстрацията на сексуалността по агресивен начин. Агресивната демонстрация на всяка сексуалност, дори и на най-„класическата“, би предизвикала подобна реакция, говорили сме за това.

Следователно, финансирането на ЛГБТ и т.н. пропаганда цели ни повече, ни по-малко да замени един свят, възникнал по естествен начин, с друг, изкуствен. Бедата е, че изкуствените светове бързо се оказват нежизнеспособни. И когато един изкуствен свят се провали, архитектите бързат да го сменят с нов, още по-екстравагантен изкуствен свят. Това е проклятието на всеки, който си е въобразил, че може да бъде Творец.

И гей истерията ще си отиде заедно с манията на климатичния алармизъм и останалите вируси на съвременния свят. Ще си отиде, просто защото не е истина, неистината е зло, а злото не е същност, а само временно състояние. Да, обаче начините да си отидат вирусите са два – да бъдат излекувани или да умрат заедно с гостоприемника си. За да не се случи второто, мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен, а руините му – поръсени с дезинфектант.

Текстът на Иван Стамболов е публикуван в Conservative.bg