Промяната дойде. Още чакаме да се върне парламентаризмът

Денят е 13 ноември 1991 г. - броени часове след избирането на правителството на Филип Димитров (със 134 гласа - с колкото и Кирил Петков стана премиер), а превърналото се след време в едно от най-знаковите за целия преход 36-о Народното събрание заседава за пети път, откакто е било открито. 

Часът е 15,00, започва процедурното изброяване кои депутати влизат на мястото на вече встъпилите в длъжност министри във формула за управление между СДС, Демократическата партия, Радикалдемократическата партия и двамата независими: 9:2:2:2. Има такива с дълъг парламентарен опит, отпреди промените, има и "нови", "млади", символи на промяната.  

Дневният ред става първата ябълка на раздора в това заседание отпреди точно 30 години, след това временните комисии, постоянните комисии, членството в тях, кворумните хватки, гласуването "с подсказване" по групите, което след време ще бъде заменено от вдигането на зелена или червена химикалка от първия ред, за да покаже назад кой е верният бутон.

Някогашните надежди за установяване на демократичен и правов ред в полуразрушена България спорят кой кога има право на реплика и лично обяснение. Точно като днешните - вкарали полъха на различното, на модерното, на може би правилното. 

Бегъл прочит "по диагонал" на стенограма от този иначе незапомнен от историята пленарен ден на 13 ноември 1991 г. извлича навярно няколко истини: 

Независимо че обществото и тогава, и сега е силно поляризирано, а парламентарно представените партии са също така неизменно воюващи помежду си политически сили, ценността "уважение" е потънала нейде из трите десетилетия ежби и управление на институциите на принципа: "стани, да седна".

Младите отхвърлят завета на вече обръгналите в дебата свои колеги, онези пък им се присмиват на младостта и пороците от нея с грубо хихикане от банките, когато някои помежду им трябваше вече да търкат затворнически нарове, а не депутатски кресла. Но уважението не е единственото загубено. 

Някъде в този бурен исторически период за България си е тръгнало и образованието. Все още не е публикувана стенограмата от четвъртото заседание на настоящия 47-и парламент, но тази отпреди 30 години стои. И тази отпреди 142.

Сякаш за да "следят" действителното развитие на страната и истинския облик на обществото, представено в институцията. За нея днешното ново обеща: "Ще върнем парламентаризма". 

Няма я и културата - почти всяко свое изказване от трибуната някогашните оратори умеят да подплатят я с латинска сентенция, я с философски афоризъм, я поне с кратък цитат от последния политически роман, минал през ръцете им. Днес културата в реториката се свежда до приписване на чужди мисли и намерения на родни партийни лидери, чути завчера от вечерната емисия новини (справка - Десислава Атанасова (ГЕРБ), днес председател на групата). 

А младостта, доказва се от същия този преглед на стенограмите отпреди цяло поколение, може би дори 2, никак не е порок. Когато Янаки Стоилов и Жан Виденов защитават пламенно социалистическия идеал в момент, в който БСП е натикана в ъгъла и мнозинството не е нейно, те са на съответно 33 и 32 години. Едвин Сугарев, скоро приключил гладната си стачка, е на 38. Александър Праматарски е на... 28. 

На четвъртото заседание от новия 47-и състав на Народното събрание се появи Радослав Василев. Не можа да каже думите, които бе замислил. Не можа да оформи изреченията си. Не можа да излъчи тезата си. Не можа да намери куража да напусне заседанието, а вероятно след това и институцията. Радослав Василев е на 31 години. 

Не е редно от морална гледна точка да публикувам отново опита му пред микрофоните в пленарната зала, стенографиран. 

Редно е обаче да се запознае с тази стенограма: https://parliament.bg/bg/plenaryst/ns/55/ID/1799

И да запомни, ако не ги знае, имената на Елка Константинова, Иван Костов, Любен Корнезов, Георги Пирински, Стефан Савов, Йордан Василев, Георги Божинов, Юнал Лютфи. 

Годината е 2021, парламентът е 47-и, правителството е избрано със 134 гласа "за". Промяната е дошла. С нея трябваше да се върнат уважението, образованието и културата, а с тях - и парламентаризмът...