Защо Венецуела не можа да забогатее от своя петрол?
Венецуела формално притежава най-големите доказани петролни запаси в света, но този факт отдавна не означава автоматично икономическа сила или стабилни приходи.
Причината не е само в политическата криза, санкциите или лошото управление, а в самата природа на венецуелския нефт - един от най-тежките и технологично сложни за добив сурови петролни ресурси в света.
По-голямата част от запасите са концентрирани в Пояса на Ориноко - регион, чиито находища съдържат тежък и свръхтежък нефт с много ниска течливост, висок вискозитет и значително съдържание на сяра и метали. В практически план това означава, че нефтът не тече сам. Той не може да бъде изпомпван, транспортиран и изнасян без предварителна обработка.
Основното техническо решение е разреждане - смесване на тежкия нефт с по-лек нефт или газов кондензат, за да стане течлив. Именно тук се появява ключовият парадокс: Венецуела разполага с огромни количества тежък нефт, но няма достатъчно собствен лек нефт, с който да го разрежда. В продължение на десетилетия това се компенсираше чрез внос на разредители и чрез участието на западни компании. Когато този модел беше прекъснат от санкциите, добивът не просто спадна - той физически стана невъзможен в много находища.
Алтернативните методи, като нагнетяване на пара и термични технологии, също съществуват, но изискват огромна енергия, стабилна инфраструктура и мащабни инвестиции. При разпад на електроснабдяването и липса на капитал те се превръщат в скъп и рисков експеримент.
Тук става ясно защо Съединените щати остават ключов играч, независимо от политическите цикли. Част от рафинериите по Мексиканския залив са проектирани именно за тежък и високосерен нефт, какъвто е венецуелският. Американската петролна индустрия разполага не само с рафинерии, но и с достъп до шистов кондензат, който е идеален разредител. Това създава технологична симбиоза: САЩ имат нужните разредители и рафинерии, а Венецуела има суровината.
Именно затова американските компании са "готови" да се заемат с венецуелския нефт - не от политически сантимент, а защото техният индустриален модел е един от малкото в света, които могат да го направят рентабилен при определени условия. Дори така обаче икономическата рамка остава тежка - анализите показват, че разходите за устойчив добив в Ориноко често надхвърлят 80 долара за барел, което означава, че проектите имат смисъл само при високи цени или при политическа и финансова подкрепа.
През последните години Китай се превърна в основен купувач на венецуелски нефт. Причините са различни. За Пекин ключов фактор не е краткосрочната печалба, а дългосрочната сигурност на доставките. Китайските рафинерии бяха адаптирани да обработват тежки сортове, а плащанията често се извършваха чрез бартер, дългови схеми или индиректни маршрути, заобикалящи санкциите.
Освен това Китай не се нуждаеше от прозрачност или бърза възвръщаемост - той приемаше венецуелския нефт с големи отстъпки спрямо световните цени, използвайки слабата позиция на Каракас. Това обаче не означаваше, че моделът е устойчив: липсата на инвестиции, износването на находищата и логистичните проблеми постепенно ограничиха и този канал.
Тук можем да направим сравнение с Канада - друг голям производител на тежък нефт, което показва, че самата суровина не е присъда. Канадският нефт също е труден за добив, но стабилните институции, инфраструктурата и ясните правила правят добиването му управляемо. Венецуела няма този лукс, което превръща нейния нефт в ресурс с огромен потенциал, но и с огромна цена.
Ролята на Русия във венецуелския петролен сектор често се представя като стратегическа помощ, но в действителност тя беше ограничена и предимно опортюнистична. Руски компании, най-вече "Роснефт", участваха във венецуелски проекти чрез заеми, предварително финансиране и търговски схеми, но без да осигурят ключовото, от което страната реално се нуждаеше - устойчив достъп до разредители, модерна инфраструктура и мащабни инвестиции за възстановяване на добива. Руският принос беше финансов и политически, а не технологичен.
На практика Москва се възползва от географското разположение на Венецуела като антиамерикански плацдарм в Западното полукълбо.
Присъствието на руски компании и периодичните доставки на петрол и горива имаха по-скоро геополитическа стойност - демонстрация, че Русия може да действа "в задния двор" на САЩ. Петролът беше инструмент, а не цел сам по себе си. Венецуелският тежък нефт така и не се вписа естествено в руската енергийна система, която е ориентирана към леки и средни сортове и към други експортни пазари.
В крайна сметка Русия не помогна структурно на Венецуела да възстанови нефтения си сектор. Тя извлече краткосрочни ползи - достъп до суровина на отстъпка, влияние и политически дивиденти - но не изгради устойчив модел за добив и износ. Това остави Каракас зависим, с изчерпана инфраструктура и без дългосрочно решение, показвайки, че руското участие беше по-скоро геополитическо позициониране, отколкото реална енергийна подкрепа.
