Терор преди 95 години на Велики четвъртък: Леви сектанти превръщат "Света Неделя" в жива гробница

Точно преди 95 години - на 1 април 1925 г. в България е извършен най-големият терористичен акт. Това е и най-кръвопролитният акт на политически терор в световен мащаб към 20-те години на ХХ век. На Велики четвъртък група крайнолеви дейци на Военната организация (ВО) на Българската комунистическа партия (БКП) взривяват църквата „Света Неделя“ в центъра София. По това време в нея се провежда церемонията по погребението на генерал Константин Георгиев и депутат от управляващия "Демократически сговор", убит на 14 април същата година от други дейци на комунистите. Целта на атентаторите е да бъде ликвидиран военният и политическият елит на страната. При атентата загиват 134 души, а ранените са около 500, като част от тях умират по-късно от раните си.

Жертвите са много, трагедията е огромна, хаос цари навсякъде. По случайност всички членове на правителството на Александър Цанков се отървават с не толкова тежки наранявания. А главната „мишена“ цар Борис III изобщо не присъства на опелото, тъй като е на погребение, на убитите по време на опита за атентат срещу него в прохода Арабаконак, извършен два дни по-рано.

Така макар министрите и царят да се спасяват, общият брой на загиналите е огромен - над 200 души, сред които 12 генерали, 15 полковници, седем подполковници, трима майори, деветима капитани и трима депутати. Сред жертвите са бойци, сражавали се геройски за своята родина. Стефан Нерезов например е офицерът, първоначално водил Първа българска армия край Дойран. Други видни личности, загубили живота си в православния храм, са генерал-лейтенант Калин Найденов - военен министър по времето на Първата световна война, генерал Александър Давидков, генерал-майор Иван Попов, майор Никола Рачев.

"Света Неделя" се превръща в "жива гробница, с парчета от икони, разхвърляни шапки, окървавени глави - всичко застлано с кръв", разказва пожарният командир Юрий Захарчук.

"Един адски оглушителен трясък, като гръм от хиляди оръдия, се разнесе над Божия храм, земята потрепери, парченца от стъкло ме удариха в лицето, храмът се изгуби от очите ми, всичко мигновено замря”. Така описва ужаса от онзи 16 април във вестник “Пряпорец” Владимир Такев - един от оцелелите при атентата в църквата “Света Неделя”.

Как се стига до кървавия 16 април 1925 г.? След провала на Септемврийското въстание през 1923 г. БКП е забранена от Върховния касационен съд на 2 април 1924 г. БКП не изпълнява решението и минава в нелегалност. Правителството арестува и убива без съд много нейни активисти, което нанася тежък удар по структурите ѝ. Набиращият сила ултраляв уклон в БКП решава да отвърне на удара с ново насилие. Към Централния комитет (ЦК) на БКП е създадена Специална наказателна група, включваща Яко Доросиев, о.з. капитан Иван Минков и Вълко Червенков, със задача извършване на убийства на хора на възлови длъжности в армията, полицията и висши държавни служители. Военната организация на БКП, ръководена от о.з. майор Коста Янков и Иван Минков, организира малки терористични групи („шесторки“). Същевременно, полицията продължава относително успешно да унищожава нелегалната структура на БКП.

През декември 1924 г. група дейци на Военната организация вербува Петър Задгорски, клисар на църквата „Света Неделя“. Димитър Хаджидимитров и Димитър Златарев, ръководител на секцията по въоръжението във ВО, предлагат да се убие директорът на полицията Владимир Начев и по време на опелото му да се извърши мащабен атентат. Те се надяват по този начин да ликвидират голям брой ключови фигури в полицейската и военната йерархия и да намалят натиска, оказван върху БКП от властите. Според историка Георги Марков, идеята е приета ентусиазирано от Станке Димитров, секретар на ЦК, който в началото на 1925 г. я излага в срещи с Георги Димитров и Васил Коларов, по това време генерален секретар на Коминтерна. Те не одобряват предложението, тъй като смятат, че подобно действие трябва да бъде предшествано от подготовка за мащабно въстание.

Междувременно правителството засилва действията си срещу нелегалната БКП. На 11 февруари е арестуван, изтезаван и убит влиятелния функционер на софийската организация на БКП Вълчо Иванов, а малко след това на улицата са застреляни комунистическите депутати Тодор Страшимиров и Харалампи Стоянов. На 10 март е приета промяна в Закона за защита на държавата, която увеличава правомощията на властите – смъртна присъда се полага не само за дейците на нелегалната БКП, но и за тези, които им помагат и ги укриват. На 26 март е убит Яко Доросиев, ръководител на секцията по оперативната дейност към Военната организация на комунистическата партия.

Засиленият натиск на полицията заплашва физическото оцеляване на лидерите на организацията и допълнително изнервят ръководителите на ВО. Намиращият се в чужбина Васил Коларов отново призовава ръководството към умереност, но те заявяват, че са готови да осъществят плана си и без одобрението на Коминтерна, чиято секция е БКП, и на ръководството в емиграция.

Според съвременни оценки, решимостта на военното ръководство вероятно е насърчена от преките му връзки със съветското Главно политическо управление, което ги снабдява с пари и въоръжение. Според историка Стойчо Грънчаров „големите средства за издръжка и въоръжаване на терористите, включително фаталния взрив, идват от Комунистическия Интернационал“.

По неофициални данни през Черно море от 1922 г. до януари 1925 г. за нелегалната военна организация на БКП, СССР прехвърля: 800 винтовки, 500 револвера, 500 ръчни гранати, 150 килограма взрив, а в тайни складове се намират още други 1600 винтовки, 200 револвера, 25 картечници, 2000 ръчни гранати и взрива. Нелегално изпратеният военен разузнавач Христофор Интович Салнин („Осип“) инспектира партизанските отряди на БКП. За ръководене на Военната организация на БКП организирала атентата в „Св. Неделя“ през 1925 г. от Съветския съюз в България е изпратен военният специалист, випускник на Военната академия на СССР и офицер от  Червената Армия Михаил Малхазович Чхеидзе.

Ръководството на Военната организация на БКП възлага извършването на атентата на една от „шесторките“, ръководена от Петър Абаджиев, който през втората половина на януари 1925 г. влиза в контакт с клисаря Петър Задгорски. С негова помощ в продължение на няколко седмици Петър Абаджиев и Асен Павлов внасят на тавана на църквата общо 25 кг експлозив. Той е монтиран в един пакет над една от колоните на основния купол, разположена при южния вход на сградата. Експлозивът трябва да бъде взривен с бикфордов шнур с дължина 15 метра, с което да се даде на атентаторите възможност да избягат. Между взривното устройство и кубето на храма е поставена бутилка със сярна киселина, която да усили поразяващия ефект от взрива чрез отделяне на отровни газове.

Планът за атентата предвижда първо да бъде убит достатъчно високопоставен човек, чието опело да събере политическия и военен елит в църквата „Света Неделя“, за да може взривът да предизвика по-голям ефект. Сред разглежданите варианти са директорът на полицията Владимир Начев и членът на ръководството на Военния съюз и на Демократическия сговор Кимон Георгиев. Поради засилената охрана на Начев, Военната организация решава да избере друга жертва, чието погребение да послужи като примамка за атентата.

В 20 часа на 14 април о.з. генерал Константин Георгиев, депутат и председател на софийската организация на управляващия Демократически сговор и гарнизонен водач на Военния съюз, е убит от Атанас Тодовичин пред църквата „Свети Седмочисленици“, където отива за вечерната служба заедно с внучката си.

Опелото на генерал Георгиев е насрочено за 16 април, Велики четвъртък. В 7 часа сутринта Задгорски пуска на тавана на сградата Никола Петров, който трябва по негов знак да предизвика експлозията. Траурното шествие влиза в църквата в 15 часа. Службата се ръководи от софийския митрополит Стефан, бъдещ екзарх Стефан. Първоначално ковчегът е поставен до колоната, която трябва да бъде взривена, но след това е преместен по-напред, поради големия брой хора, дошли на церемонията. Така по случайност най-видните присъстващи са отдалечени от мястото на взрива.

Съгласно плана на атентаторите, когато хората са събрани и службата започва, Петър Задгорски дава знак на Никола Петров да взриви експлозива, след което двамата напускат сградата. Това става около 15:20 часа. Експлозията събаря главния купол на църквата, затрупвайки вътре множество хора. Взривната вълна в затвореното помещение нанася допълнителни поражения.

Мисията на атентаторите е да ликвидират политическия и военния елит на държавата - хората, които на 9 юни 1923 г. вземат властта с насилие, организират бруталното убийство на Александър Стамболийски и слагат начало на един от най-черните периоди в историята на България след Освобождението.

В тази мисия левите терористи се провалят, а цената на провала им се изплаща с живота на стотици невинни мъже и жени - включително поетът Гео Милев, журналистът Йосиф Хербст, Христо Ясенов, Сергей Румянцев, дейците от левицата, които нямат нищо общо с атентата Иван Манев, Александър Боримечков, Ана Маймункова, Жеко Димитров, Тодор Страшимиров, Темелко Ненков - избити само заради критиките си към режима на проф. Александър Цанков и захвърлени в масови гробове при последвалите "бели нощи" на репресии.

Част от организаторите на атентата – Димитър Златарев, Петър Абаджиев и Никола Петров – успяват да избягат през Кралството на сърби, хървати и словенци в Съветския съюз. Заговорниците се опитват да ликвидират своя съучастник Петър Задгорски, но той успява да се предаде на полицията и прави пълни самопризнания. Бързо е разкрито местоположението на ръководителите на Военната организация на БКП Коста Янков и Иван Минков, като Янков е убит, докато се отбранява в къщата на свой съучастник, а Минков се самоубива преди да бъде заловен.

Делото за атентата е гледано от военен съд от 1 до 11 май 1925 г. в казармите на Четвърти артилерийски полк в София. Марко Фридман, най-високопоставеният от обвиняемите, признава, че организацията получава финанси „през Виена“ от Съветския съюз, но прехвърля отговорността за атентата върху Коста Янков и Иван Минков, които според него са действали без съгласието на ръководството на БКП.

Смъртни присъди получават Петър Задгорски, подполковник Георги Коев, в чиято къща се укрива Иван Минков, и Марко Фридман, ръководител на секция във Военната организация на БКП. Задочно на смърт са осъдени и Станке Димитров, Петър Абаджиев, Димитър Грънчаров, Николай Петрини и Христо Косовски, като последните трима вече са убити през предходните седмици. Смъртните присъди са изпълнени публично чрез обесване на 27 май.

Премиерът Александър Цанков поздравява цар Борис III, че се е отървал невредим при атентата край Арабаконак

Вечерта на 16 април в страната е обявено военно положение, което остава в сила до 24 октомври. По време на военното положение правителството предприема репресивни действия срещу комунистически активисти, анархисти и леви земеделци, известни като Априлски събития.

Физическите извършители на репресиите са групи офицери, организирани в Трета секция към Министерство на войната, полицейски служители и някои дейци на Вътрешната македонска революционна организация.

Малко след извършването на атентата ЦК на БКП официално го обявява за „необмислено действие, гибелно за антифашисткото движение“, като по-късно в комунистическата литература извършителите му са определяни като „леви сектанти“, действали срещу волята на партията. Атентатът първоначално предизвиква паника в ръководството на Коминтерна и става причина за дезертирането на участвалия в подготовката му представител на съветското военно разузнаване във Виена Владимир Нестерович.

След физическото унищожение на множество дейци на БКП през април 1925 г. продължава вътрешната борба в партията по въпроса дали да се снеме курса към ново въстание срещу режима на Александър Цанков. В крайна сметка умереното крило, начело с Васил Коларов и Георги Димитров, надделява над ултралевите и на Московското съвещание през 1925 г. и на Виенския пленум през 1926 г. курсът към въстание е окончателно снет.