А защо на 31-и вместо Радев да не чуем Митрофанова?

Малко, ама съвсем малко, съчувствам колегиално на Петър Волгин - всички журналисти имаме някъде из диктофоните и бележниците си по някое интервю, което никога няма да види бял свят. Я темата е изпаднала от информационния поток, току-виж влачен с години казус е намерил изненадващо разрешение на следващия ден, или, не дай, Боже, събеседникът се е споминал часове след разговора. Има обаче начин прословутият му разговор с Елеонора Митрофанова да влезе в употреба – малко преди полунощ на 31 декември.

Ами да – вместо да слушаме бавнорекия фатмак от Славяново, може за настъпващата нова година да се почерпим с потпури от фундаменталното изявление на съветската полковничка, превърнало се в мит като тефтерчето на Левски или тайния дневник на Леонардо да Винчи. Визуално далавера особена няма – и двамата не са в горната част на фотогеничния спектър, но пък другарката Елеонора е далеч по-артикулирана и дори успява да предаде известно количество жестомимични емоции, за разлика от нашия главнокомандващ, който има едно и също изражение когато открива пилон, връчва мандат, яде кисело зеле и когато ака.

В смислово отношение пък винаги е по-добре да черпиш директно от първоизточника. Няма никакъв смисъл думите на Митрофанова да минават през редакцията на агент Майстора и останалите дърти ченгета от „Дондуков“, за да ни ги чете накрая миротворецът с вдигнатия юмрук. По-добре да си ги чуем директно както са пристигнали по телекса от Москва, иначе ще вземе нещо да се загуби в превода.

Ако се върнем малко назад, в началото на първия си мандат президентът Радев успяваше донякъде талантливо и съвсем по балкански да се разчеква между Москва и Брюксел. Той хем намекваше, че не харесва санкциите, наложени на Русия заради анексията на Крим и подкрепяше кремълските енергийни проекти, хем го играеше демократ, борещ се срещу авторитарната политика на ГЕРБ. И промотираше прозападни, модерно мислещи политици като Кирил Петков и Асен Василев.

Тази маска обаче отдавна падна и въпросното разкрачване отдавна вече не изглежда като висш политически пилотаж, а като двуличие, притворство, малодушие и неприкрит путинизъм. Държавният ни глава с всеки ден се превръща в мъжко копие на Елеонора Митрофанова и като изказ, и като послания, а дори и като първично излъчване. И двамата имат носталгичната поза на партиен секретар от средата на 70-те – намръщено лице и присвити устни, изпъчени гърди, насочен пръст. Те се карат, укоряват, недоволстват, посочват недъзите, но са винаги готови да изправят кривините, да дадат верен съвет, да посочат верния път. Към Евразия и далеч от педофилския Запад, разбира се.

Така че вместо да се измъчваме с досадната и примитивна петминутка на Румен малко преди полунощ на 31 декември, от БНТ спокойно могат да помолят Волгин да ги зарадва със записа на Елеонора. Така хем ще се установи синергия между обществените медии, хем петърчовият труд няма да отиде напразно, хем Пилота няма да се труди да срича. А пък може да се окаже и символично – със старата година да изпратим и старата посланичка. Ама надали.